ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

Затова като христяни, на които предстои да преминат в Христовото жилище и в славата на Царството Небесно, не бива безутешно да плачем и скърбим, но хранейки истинска вяра в обещанието на Господа, по-скоро трябва да се радваме на такова преминаване и преселение...Желанието колкото може по-дълго да остане в света е свойствено само на този, когото света весели, когото лукавия и измамен век влече към себе си с илюзорните прелести на земното наслаждение. Но нали света ненавижда християните - защо да обичаме това, което ни ненавижда, а не следваме след Христа, Който ни е изкупил и ни обича?

И така, да отстраним от себе си страха от смъртта (акта на умирането) и да мислим за следващото след това безсмъртие. Да не оплакваме кончината на нашите приятели и когато настъпи деня и на нашето призоваване, незабавно и благодушно да последваме гласа на зовящия ни Господ. Така трябва да постъпваме най-вече сега, когато светът вече се разрушава, обхванат от бурите на неукротимото зло. Като виждаме началото на тежките бедствия и като знаем, че ще настъпят още по-тежки, нека считаме като най-велико благодеяние собственото си заминаване

Преп. Макарий Оптински пише: "Нашето идване и напускане на този свят, живота и смъртта, се намират в Божията воля. Бог ни е сътворил, Той поддържа живота ни, и в предопределеното за всеки време ни преселва във вечността. Затова: '"''Живеем ли — за Господа оживеем, умираме ли — за Господа умира-ме.'/Рим14:8/ Колкото и да е продължителен тукашния ни живот, той неизбежно свършва със смъртта, но нашето битие не приключва с нея, а чрез смъртта само преминаваме във вечността, която няма край. Жребият на преминалите в отвъдния свят, както и жребият на останалите в него е в Божии ръце "

Архиеп. Филарет Черниговски пише: " Кой друг, ако не нашият Господ, разполага с дните на живота ни? Той определя края на земното ни странстване по усмотрение на Своята безпределна любов като избира най-доброто време и вид на смъртта ни, съобразно най-висшта ни цел — нашето спасение.

Своите верни раби Господ призовава в най-доброто време на техния духовен живот, когато те са съзрели за вечността. Чрез Своето всезнание Господ знае нашето бъдеще, както настоящето ни, и ако види, че някому заради спасението на душата му не е полезно повече да живее, Той го взема от този живот. На други прекъсва живота, за да не продължават да се обременяват с още грехове, като живеят порочно, и за да не разпространяват повече злото около себе си.

Скърбящи и тъгуващи (близки на покойниците), изливайте своята скръб (особено, когато я чувствате безутешна), но с горещите молитвени призовавания на Бога Утешителя. Така, незабележимо за себе си ще се утвърдите в успокояваща преданост на премъдрия и всеблаг Божий Промисъл и скоро ще получите облекчение и успокоение на своята мъка. "В деня на скръбта си викам към тебе, Господи, защото Ти ще ме чуеш. "/Псал.85:7/ Ние не виждаме и не знаем, как понякога толкова неочакваната смърт (на някого), може да бъде полезна и нужна за вечното спасение на останалите, но не можем да се съмня-ваме, че небесният ни Отец всичко направлява към доброто на Своите чеда. Той е наш Отец и ни обича така, както не не обичат дори земните ни родители. На душата е тежко под тежестта на подобни скърби, но за християнската душа скърбите са лекарство, а страданията са печат на Божията любов. Нека в огъня на страданията да прегори цялата нечистота на душите ни! И те ще станат по-близки на Бога.

Ето, ние стоим до ковчега на починалия. С напрегнато внимание се вглеждаме в толкова познатите ни и скъпи черти на лицето. Още няколко минути или часове - и ние вече няма да те виждаме, наше скъпо и близко същество! Все още нещо лежи пред очите ни, но това вече не си ти, а само твоята хижа - твоето тяло, което печално се руши. Бог, източника на всеки живот, да даде на тази хижа в деня на всеобщото възкресение нов живот, живот в пълнота, цветущ, духовно обновен, никога непреставащ и блажен. Така трябва да се молим ние, оставащите тук на земята, като не скърбим подобно на нямащите упование в Бога.

Ще дойде време, когато починалите от всички възрасти и във всички времена, ще чуят гласа на Сина Божий и като чуят ще оживеят с телата си. Затова нека плачем за умрелите умерено, а не безутешно, все едно че ги изпращаме в далечна страна. И да мислим не за това, че умрелият вече никога няма да се върне при нас, а че и ние скоро ще се преселим при него. Всеки от нас може, и е длъжен да казва на отиващия си от този живот "Довиждане".

Блаж. Иероним така наставлява вярващите да размислят в себе си и се утешават при загуба на особено скъпи лица: " Бог е благ, следователно, всичко което върши с нас също следва да е добро. Мъжът ми умря и аз го оплаквам, но доколкото така е угодно на Господа, аз ще понеса това нещастие с търпение. Единственият ми син почина - това, без съмнение е горестно, но заедно с това и утешително, защото го взе Този, Който ми го беше дал."

Преп. Макарий Оптински разсъждава: "Християнинът, убеден и уверен в действията на Божия Промисъл, се покорява на Божията свята воля, която всичко устройва за полза. Той се убеждава , че тук, на земята е само странник, който върви към своето отечество, а отиващите си оттук близки и приятели той само изпраща за там. За тях вече е приключило определеното им от Твореца време на странстване на земята. Ние, по Божия милост, също ще отидем с тях в блажената вечност. Наш християнски дълг е да се погрижим за помилване на нашите починали сродници и близки чрез молитвите на Църквата, раздаване на милостиня и усърдна лична молитва. Това и нас ще утеши, и на починалите ще донесе отрада и Божия милост. Родителите твърде много се огорчават, когато някое от децата им почине в ранна възраст...Непостижими са Божиите съдби и неизследими са Неговите пътища /Ср. Рим.11:33/ В състояние ли сме ние да изследваме защо Бог ги е преселил в такава ранна възраст?...Но когато прибегнете до вярата и упованието, ще откриете успокоителна утеха в това, че Бог ги е преселил във вечността в детска възраст заедно с останалите младенци, които ликуват и се радват във вечното блаженство. Знаем ли какво би могло да им се случи в земния живот, а особено в сегашните люти и тежки времена? Кой може да избегне скърбите и болестите? При цялата си любов към тях, да предположим и благоразумие, бихте ли могли да им устроите тук щастлив, безболезнен и безскръбен живот? А колко трудно е да бъдат предпазени от греха и развращението?"

Адаптиран превод от: Г.И.ШИМАНСКИЙ, УЧЕНИЕ СВЯТЬІХ ОТЦОВ...,стр. 464-471, М., 2006 год.

Из поученията на игумения

АРСЕНИЯ /СЕБРЯКОВА/

/1833 -1905/

Смирението е единственото състояние на духа чрез което в човека влизат всички духовни дарования. То е врата, която отваря сърцето и го прави способно да усеща духовните неща. Смирението доставя на сърцето невъзмутим покой, на ума - мир, на помислите - немечтателност. Смирението е сила, която изпълва сърцето, отчуждава го от всичко земно, като му дава понятие за това усещане за вечния живот, което не може да влезе в сърцето на плътския човек. Смирението дава на ума първоначалната чистота. Той ясно започва да вижда във всичко разликата между доброто и злото, а в себе си всяко душевно състояние и движение. Знае названията (като същностни съответствия), както Адам е наричал животните според свойствата, които е виждал у тях. Със смирението се поставя печата на безмълвието върху всичко, което в човека е човешко, и човешкия дух в това безмълвие стои в молитва пред Господа, и внимава какво Той въз-вещава...Докато сърцето не усети смирението, чистата, духовна молитва е невъзможна.

Непрестанната памет за Бога предотвратява разсеяността на нашите помисли, които увличат ума ни в суетни грижи. Само когато целият ни живот изцяло е насочен към Бога, човек става способен, и чрез вярата започва да вижда Бога, както във всички важни обстоятелства, които се случват в живота, така и в най-дребните. Започва във всичко да се покорява на Неговата воля, без което е невъзможно да съхранява паметта за Бога, не може да има чиста и непрестанна молитва. Още повече пречат на паметта за Бога, а оттам и на молитвата, чувствата и страстите. Затова трябва строго да се внимава върху сърцето и неговите увлечения, твърдо да им се съпротивяваме, защото тези увлечения водят душата в непроницаемата тъмнина. Всяка страст е страдание за душата, нейна болест и изисква незабавно лечение. Самото униние и другите видове охладняване на сърцето за духовна дейност са също болести. Подобно на човек, който е бил болен с висока температура, след преминаване на болестта още дълго остава слаб, вял и неспособен за работа, така и душата, болна от страстта, става равнодушна, слаба, немощна, безчувствена и неспособна за духовна дейност. Такава са душевните страсти. Срещу тях трябва да се въоръжаваме, да се борим и ги побеждаваме - това трябва да бъде главният ни труд. Молитвата ни разкрива страстите, които живеят в сърцето ни. Тази страст която препятства молитвата ни, с нея трябва да се борим неотложно, като в тази борба ще ни помогне и самата молитва. Чрез молитвата ще успеем да изкореним страстта. Светилника, с който девиците могат да посрещнат (Небесния) жених е Светият Дух, който освещава душата в която обитава. Той я очиства, уподобява я на Христа, като създава в нея всички душевни качества по Великия Първообраз. Такава душа Христос признава за своя невеста и узнава в нея Своето подобие. Ако тя не е осветена от този светилник, от Светия Дух, тя се оказва цялата в тъмнина. В тази тъмнина се вселява Божият враг, който изпълва душата с различни страсти и я уподобява на себе си. Такава душа Христос не признава за Своя, и я отделя от Своето общение. За да не угасне светилника, нужно е постоянно да се налива елей, а елеят е постоянната молитва, без която светилника не може да свети.Невъзможно е да се придобие чиста, неразсеяна молитва, ако тя не се предшества от дела на самоотверженост. Но и ежедневно трябва да влагаме в сърцето, или да утвърждаваме в него, нашето произволение, като отхвърляме всяко дело, дума, чувство и мисъл, които са неугодни Господу. Да направляваме всяка своя постъпка по Божиите заповеди, всяко чувство да възпитва-аме чрез Неговото слово, всяка мисъл да изпълваме с Неговата истина. При такъв начин на постъване, или дори когато тя е все още цел, всяко чуждо чувство или мисъл, които влизат в душата биват забелязани и чрез молитвата се изхвърлят навън. При такова произволение на душата, името Иисусово действа самов-ластно з нея и отсича всеки помисъл, който му е противен, премахва всяко чувство, което му е неугодно, просвещава душата с познание за Своята воля, въдворява в нея сърдечен мир и тишина на помислите.

Към всяко чувство врагът примесва своята отрова. Така, към съкрушението за греховете той примесва отчаяние и безнадеждност от което душата унива и изпада в безнадеждност. Към (само)отречението примесва хладност и безчувствие. Към утешението от милостите, дарувани от Господа - тщеславие и т.н. Човек не може сам да отдели тази отрова от доброто чувство, но чрез произнасяната с вяра от съкрушено сърце Иисусова молитва отровата се отделя. Христовата светлина прогонва тъмата от сърцето и действието на противниковата сила става видимо. От Христовата сила изчезва действието на врага и в душата остава (изчистено) естественото състояние, не винаги силно, но винаги чисто от плътска сквернота, безметежно и способно да се подчини на действието на Божията воля. Състоянието на душата на падналия грешник напълно съответства на думите на Господа: "Тръни и бодили ще ти ражда тя (земята) "/Бит.3:18/ И земята на нашето сърце постоянно произвежда страсти и грехове. Дейността на душата насочена към очистване на сърцето, когато не е осенена от Божията благодат, винаги е трудна, тежка и безсилна. "С пот на лицето си ще ядеш хляба си. "/Бит.3: 19/ С тежък труд и продължителни подвизи могат да се изкоренят страстите, както тръните от земята. При това, дори от малко невнимание и увличащи случайности, те са готови да се възродят и родят отново,да израснат в сърцето, заглушавайки семето на словото Божие, неуспяло да пусне в него корени и да укрепне, неуспяло да даде плод и да нахрани душата. Едва извора - нашият ум, се очисти с много труд, и отново потока на нечистите помисли го размътва, изпълват го с нечистота и не позволяват на жадуващата душа да се напие с чистата вода на Божествените откровения. "С пот на лицето си ще ядеш хляба си.'/Бит.З:19/ С кървав труд трябва да се труди душата, за да не умре от глад, да успее с този постоянен и тежък труд да не позволи да израстнат в нея тръните на страстите...Господ не оставя човешките трудове без вьздаяние. Ще изпрати дъжд на земята - ранен и късен, и тя ще роди пшеница, която ще се изпълни с плод, което ще остане неясно за самия човек как става. Божията благодат, осенила душата, изгаря тръните на страстите и сама дава плодове.. "Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен" /Ин.6:54/..."Из неговата утроба ще потекат реки от жива вода. "/Ин.7:38/ Само в такова състояние душата няма да ожаднее повече и няма да пожелае да пие от земни извори.

Адаптиран превод от: ПУТЬ НЕМЕЧТАТЕЛЬНОГО

ДЕЛАНИЯ, ИгуменияАрсения..., стр.217-, М, 2002 год.

Копирането на материали от "Православно помагало" в други Интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка.

http://pravoslavno-pomagalo.dir.bg