ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

Когато ви учим на Христовия път, винаги ви внушаваме да помните Неговите думи, че тесни са вратата и пътя, които водят в Царството Божие, за това, че в света скърби ще имате. Скърбите са съдба за всички христяни. Ще попитате - нима не търпят скърби и всякакви нещастия и горчивини и хората от този свят, които отхвърлят Христовия път, нима и те не леят сълзи? Да, наистина, скърбите са неизбежни и за тях, но огромна е разликата и цената в Божиите очи на нашите скърби и на тези, които живеят без Бога. Защото те търпят скърбите не доброволно, а защото не са в състояние по никакъв начин да се освободят от тях. Често ги търпят с проклятия и ропот. А ние, християните сме длъжни да понасяме своите скърби, свързани с името Христово, с пълна преданост на Божията воля, като Му благодарим за всичко, което се случва с нас — както за доброто, така и за тежкото, за мъчителното, и за всички наши скърби.

Пие носим своите скърби доброволно, защото ако бихме се отрекли от Христа, бихме се избавили и от повечето от скърбите си. Затова, като не се отричаме, а доброволно ги носим, Бог благославя нашите страдания, защото тези наши страдания и сълзи имат голяма цена в Неговите очи.

Вие знаете как светските хора се стараят да се избавят от своите скърби. Те ги заливат с вино и водка, или се упояват с тютюн и дори наркотици. Нима подобно нещо е подобаващо, за нас, християните? Нима се налага винаги да успокояваме гласа на съвестта си с вино и тютюн? Това е дълбоко, дълбоко недостойно! И да не дава Бог някой от вас, когато и да било, да прибягва към тези богопротивни средства за заглушаване на съвестта. Светските хора търсят утешения за скърбите си, и когато не намират, тогава се стараят за забравят за тях в търсене на развлечения, занимават се с разходки, ходят си на гости един на друг и празнословят. Това не бива да става с вас никога, защото християните не следва да заглушават гласа на съвестта си, а обратно - внимателно трябва да се вслушват в него. Други търсят заглушаване на скърбите си в дружбата, която в древни времена хората ценели особено високо. А нима не знаете колко ненадеждна е тази опора на хората, вместо на Бога?

По-високо стоящите в духовно отношение търсят забрава на скърбите и мъката си в напрегнат труд, в работа. Това средство за облекчаване на скърбите, разбира се, е неизмеримо по- висше в сравнение с опиването с вино, развлеченията, танците и разходките. За известно време трудът заглушава скърбите, но да се трудим непрестанно е невъзможно, А когато приключим е труда, гласът на съвестта отново започва да ни изобличава и тежките скърби отново се връщат. Затова и с трудът няма да достигнеш желаното успокоение. Най-висшето, в което хората намират облекчение, е взаимната любов — любовта между съпругзи, любовта на родителите към деца, любовта към хора, достойни да бъдат обичани. Всяка любов е благословена, благословена е и този вид любов, но тя е начална, низша форма на любовта. Защото от съпружеската любов (и споменатите заедно с нея), след като практически се утвърдим в тях, длъжни сме да се извисим до много по-високата любов, каквато е любовта към всички хора, към всички нещастни, към страдащите. От нея трябва да се издигнем и до третата степен на любовта - до Божествената любов, любовта към Самия Бог. Виждате, че докато не достигнем до любовта към всички хора и към Бога, любовта към нашите близки няма особено голямо значение.

В нищо и никъде не ще намерят утешение тези, които го търсят не там където следва. Да, не го намират и няма да го намерят. В какво, все пак, се състои утешението в скърбите? За това говори св. пророк Давид — "само в Бога се успокоява душата ми." Той намерил утешението в Бога и в Божия закон. И не само той, но и всички ветхозаветни праведници, още непознали Христа, защото Той още не е бил на земята — всички те намирали дълбоко утешение в горещата, извираща от сърцето молитва, в това духовно общение с Бога.

Блажени са всички ветхозаветни праведници, но неизмеримо по-блажени са тези, които са познали Христа, които са научени на закона Христов и са избрали да вървят по пътя Христов. Блажени са тези, за които е достъпна висшата форма на утешение — даруваното ни от Самия Христос утешение. Защото нима не е скрито в кръста Христов най-дълбокото и вечно утешение! Ако вие носите в сърцата си кръста Христов и ако макар и с погледа на мисълта си често гледате към Разпънатия на кръста — нима това не предизвиква най-дълбоко впечатление и вълнение в сърцата ви? Защото какво виждаме на Христовия кръст? — Виждаме Сина Божий, Второто Лице на Света Троица, въчеловечилия се Бог, най-светия от святите, Великия Праведник, Благодетеля на човешкия род, какъвто света никога не е познавал и няма да види. Виждаме Го прикован на кръста с железни гвоздеи. Виждаме тежко да страда Този, Който с едно движение на ръката, само с една Своя дума, заповядваше на вълните и вятъра да утихнат. Този, Който през краткия Си живот на земята извърши изумителни чудеса, чудеса, които изискваше Неговата любов, Неговото състрадание към хората. На кръста виждаме да виси Този, Който изцеляваше всички болести, слепите правеше да прогледнат, парализираните вдигаше от леглата, с няколко хляба насищаше хиляди. Който възкресяваше от мъртвите — виждаме най-великия Благодетел, Спасителя и Избавителя от властта на дявола. Защото кръста Христов е страшен и неговото знамение прогонва бесовете, които в ужас и объркване бягат, тъй като чрез кръста Христов се изливат неизмеримите потоци на Божествената любов, любовта, която унищожава злобата и враждата на дявола и бесовете.

Какво се оказва? - Какво струват нашите скърби, колкото много и тежки да са те, след като виждаме Разпънат на кръста Изкупителя на света, Който е взел върху Себе Си нашите грехове и е станал жертва за всички нас, окаяните! Какво представляват нашите скърби в сравнение със сълзите по Неговото лице, с потоците кръв, изтекли от прободените Му гърди и окървавили кръста Му! Какво струват всички наши скърби в сравнение с всичко това? Когато се проникнете от тези мисли и чувства, когато с цяло сърце, потресено от всичко това, погледнете към кръста Христов, само тогава ще получите истинско, единственото истинско утешение.

В такъв случай защо ни е друго някакво утешение, след като ни е дарувано най-великото от всички утешения? Даден ни е кръста, който издигаме пред вас и ви даваме да го целунете. Нима това не е най-висшата форма на утешение, нима като четем постоянно Свещеното Писание не черпим от този източник на утешения с огромна сила. Защото Свещеното Писание е пълно с утешения — остава само да черпим от тях, да се обръщаме към него и към кръста Христов и тогава ще получим единственото истинско и вечно утешение.

Вникнете в думите на св. ап. Павел и ги запомнете: "Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец па милосърдието и Бог на всяка утеха. "/2Кор. 1:3-4/ От цяло сърце свидетелствам пред вас дълбоката истинност на тези

Павлови думи, свидетелствам от собствен опит, защото Господ ме е утешавал и в моите големи скърби. Мога да кажа, че според мярката на това, доколко се умножават във вас скърбите Христови, ще се умножава и утешението Христово. Запомнете, че според мярката на увеличение на скърбите, ще се увеличава и вашето утешение.

Само Христос може да ни утеши, само при Него трябва да търсим утешение, нека само с кръста Христов започнем да прогонваме малодушието, скърбите и ропота. Затова в този свят ден се изнася пред вас кръста Христов — за да привлече всички ви към Него, към Този, Който е бил разпънат на кръста. С огромна радост гледаме как на цели тълпи се стремите да видите въздигания кръст и да чуете пеенето: "Кресту Твоему покланяемся, Владико." Каква сила ни влече към това? Защо има толкова много народ в храма? Влече ни незримата сила Божия, силата Христова - да ни утеши, да отрие сълзите ни. А след като е така, нима мога аз, слабия и грешния, да добавя нещо към това утешение!...Нека Сам Бог да изправи сърцата ви в любов към Него и в търпение Христово!

Превод от: Святитель ЛУКА /Войно-Ясенецкий/, "Благодатньш жар покаяния...",стр.55-63, Москва, 2006 год.

СВЕТИТЕ ОТЦИ ЗА СКЪРБИТЕ НА ПРАВЕДНИЦИТЕ

Като знаели за ползата от скърбите за спасението светите подвижници посрещали всяка скръб, която ги спохождала, независимо каква е тя, като нещо свое, което им принадлежи. Те вярвали от цяла душа, че скръбта не би ги постигнала, ако не е допусната от правосъдния и всеблаг Бог, съобразно потребностите на всеки човек от скърби. Първото нещо при посрещане на скърбите било съзнанието, че те са достойни за тях и ги заслужават. Само когато виждали, че скръбта пречи на богоугождени-ето, те се обръщали с молитва към Бога да ги избави от скърбите. При това предоставяли изпълнението или неизпълнението на своята молба на Божията воля, като по никакъв начин не мислели, че правилни са точно техните понятия. Те и не биха могли да бъдат напълно правилни, защото съжденията на ограничения човек, макар и свят, не може да обхване и да види всички причини за скърбите, както това прави всевиждащия Божий поглед, който допуска скърби за своите възлюбени раби. Ап. Павел трикратно се обръщал с молитва към Господа да отстрани от него "ангела сатанин", който му пречел в проповедта на християнството, но не бил чут /2Кор. 12:7-10/. Праведниците приемали обикновено болестите като най-велико Божие благодеяние като се стараели да пребъдват в славословиe и благодарност към Бога. Те не търсели изцеления, макар чудесните изцеления да се извършват най-често с праведниците. Те желаели търпеливо и смирено да понесат допуснатото от Бога, вярвайки и изповядвайки, че то е по-полезно за душата от всеки доброволен подвиг. Св. Григорий Богослов пише: " Страдащият знае, че болестта му с помощник, че тя е или лекарство за осквернените (с грехове) или борба и слава за очистените (безстрастните). На други дай слава без трудове, Владико Христе, а за мен е въжделено да Те придобия чрез страдания и скърби!" "Светите отци - пише свт. Игнатий Брянчанинов - когато ги постигали болести или други скърби, първо се стараели да покажат зависещото от тях търпение. Те прибягвали към самоукорениe и самоосъждане, населвай-ки сърцето си и принуждавайки го към търпение. Обръщали се към мисълта за смъртта и Божия съд, както и за вечните мъки, защото при мисълта за тях отслабва значението и усещането за земните скърби. Освен това въздигали мисълта си към Божия Промисъл, припомняйки си обещанието на Спасителя да бъде неотстъпно със Своите верни последоветели и да ги пази. С това укрепвали в сърцето си благодушие и мъжество."

Преподобния старец Симеон Благоговейни наставлява: " Ежедневно бъди готов да понесеш някакви скърби с мисълта, че скърбите са избавление от много дългове (грехове) - затова благодари за тях на Бога. По този начин се придобива непосрамва-що упование, съгласно думите на апостола: "Скръбта поражда търпение, търпението — опитност, опитността — надежда, а надеждата не посрамя. "/Рим.5:3-5/

Същият апостол пише: "Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат."/1Кор.2;9/ -това обещание става достояние на тези, които с помощта на благодатта показват пълно търпение в скърбите, защото без благодатта нищо не може да бъде извършено както трябва." С посилните собствени трудове за придобиване на търпение, светите подвижници съединявали прилежни молитви Бог да им дарува дарът на благодатното търпение . Този дар е свързан неразделно с дарът на благодатното смирение - така те заедно служат като верен залог за спасение и вечно блаженство.

Има много примери, когато великите отци, вършили големи чудеса, не желаели да излекуват своите боледуващи ученици, за да не ги лишат от духовния напредък, който могат да получат ако понасят страданията си по нравственото предание на Църквата. Така напр., когато преп. Серид, ученик на св. Варсо-нуфий Велики бил болен и другите му ученици го молели да излекува с молитвите си болния, той им отговорил; "За здравето на моя духовен син биха могли да се помолят някои от намиращите се тук светии, така че той да не бъде болен дори един ден. ..Но тогава той не би получил плодовете на търпението. Тази болест му е много полезна за търпение и благодарение." Трябва да знаем, че всичко което става в този свят бива три вида — добро, зло и нещо средно между тях. В човешките дела не бива нищо да считаме по същество за добро, освен добродетелите на душата, която с искрена вяра ни води към Бога и ни кара непрестанно все повече да обичаме добродетелите заради Бога. Злото е само грехът, който ни отделя от всеблагия Бог и ни свързва със злите демони. Между доброто и злото се отнасят такива неща като богатство, власт, чест, телесна сила, здраве, красота, бедност, обиди, немощи на плътта и др., които според свободната човешка воля може да бъдат насочено или към доброто или към злото.

Преп. Исаак Сирин пише: "Без скърби е невъзможно да се приближим до Бога. Без тях човешката праведност не може да се съхрани неизменна. И ако човек оставя дела, които увеличават неговата праведност, то оставя и дела, които да опазват тази пра-ведност. Никой не може да води истински благочестив живот без смирение. Ето защо Господ дава на праведниците причини да се смиряват и да съкрушават сърцата се в усилена молитва — за да могат тези, които Го обичат, да се доближат до Него посредством смирението. Нерядко допуска у тях действието на страстите или нападения на нечисти помисли, друг път - укори и груби оскърбления от хората, нерядко — болести и телесни недъзи. Понякога — нищета и оскъдица за най-необходимото, а друг път - измъчване от силен страх, от изоставеност (богоизоставе-ност) или явна борба от демоните. И всичко това Бог устройва, за да намерят в себе си причини за смирение и да не изпаднат в съня на безгрижието."

Адаптиран превод от: Г.И.ШИМАНСКИИ, УЧЕНИЕ СВЯТІХ ОТЦОВ....525- 545 ,стр., М, 2006 год.