ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

Душата. Скърбя непоносимо, никъде не намирам утеха. Не намирам радост и утешение нито навън, нито вътре в себе си. Не мога да гледам света, изпълнен с непрестанна заблуда, измама, погубване на душата. Повърхностното съзерцание на света, немногото погледи към неговите съблазни, непознаването на отровността на неговите впечатления, детска- неопитна доверчивост към него са привлекли в мен неговите стрели, изпълнили са ме със смъртоносни язви. Защо да гледам света? Защо да любопитствам за него, да го изучавам подробно или да се привързвам към него, когато съм само кратковременна странница в този свят. Аз непременно ще го оставя и не зная кога ще го оставя. Всеки ден, всеки час трябва бъда готова за призоваване във вечността. Колкото и продължително да е моето скитане из пустинята на света, то е нищожно пред неизмеримата вечност, пред която са равни и часовете, и дните, и годините, и столетията. Самият свят със огромно стълпотворение ще премине: земята и всички неща по нея ще изгорят (2 Петр. 3:10). Ще изгорят тези неща - плод на падението и отхвърлеността на човеците. Раните нанесени ми от света, са го направили отвратителен за мен. но не са ме предпазили от нови рани. Не искам да бъда в света! Не искам да му се подчинявам! Не искам да вземам никакво участие в служенето му! Не искам дори да го виждам!
Но той отвсякъде ме преследва, насилствено се втурва, представя се на погледа в очарователна красота, разслабва ме, уязвява ме, поразява ме и ме погубва. Самата аз, постоянно носейки и държейки в себе си началото на самозаблудата и измамата, вложени в мен от греха, продължавам да се прелъстявам от света: ненавиждайки го, неволно се увличам от него и жадно пия неговата отрова, дълбоко забивам в себе си стрелите, пускани от него в мен. Обръщам тъжен и изпитващ поглед от света към самата себе си. В себе си не намирам нищо утешително. В мен кипят безчислени греховни страсти! Аз непрестанно се осквернявам с разнообразни съгрешения: ту ме мъчат гняв и паметозлобие, ту чувствам, че горя от пламъка на любодеянието. Кръвта се вълнува, въображението се разгорещява от някакво действие, чуждо и враждебно на мен - и виждам стоящите пред мен съблазнителни образи, увличащи към мечтанието на греха, към услаждане с пагубни съблазни. Нямам сили да бягам от съблазнителните образи: моите болезнени очи неволно, насилствено се приковават към тях. И нямам къде да избягам! Избягах в пустинята: но и там дойдоха с мен картините на греха, или ме изпревариха в нея - не зная; в пустинята те застанаха пред мен с особена, убийствена живост. Тези образи не съществуват: и образите, и съществуването им, и красотата им - са измама : заблуда; но в същото време те са живи - и нищо, нито самото време, нито грохналата старост, не може да ги умъртви. Отмива ги от въображението сълзата на покаянието: но в мен няма сълзи на покаяние. Изглажда ги от въображението смирената молитва, съединена с плач на сърцето: но в мен няма такава молитва. Сърцето ми е лишено от умиление, лишено е от спасителен плач: то е неподвижно в мен като парче бездушен камък. Въпреки моята ужасна греховност, аз рядко в виждам. Независимо от това, че в мен доброто е смесено със злото и е станало зло, както става отрова и най-добрата храна, смесена с отрова, аз забравям бедственото положение на доброто, дадено ми при сътворението, повредено и изкривено при падението. Аз започвам да виждам в себе си доброто цялостно и непорочно и да му се любувам: моето тщеславие ме отнася от плодоносната и тучна паша на покаянието в да¬лечна страна! В камениста и безплодна страна, в страна на тръни и плевели, в страната на лъжата, самозаблудата и погибелта. Аз оставям изпълнението на Христовите заповеди и започвам да изпълнявам внушенията на моето сърце, да следвам неговите чувства и воля; аз дръзко наричам усещанията на падналото естество добри, неговите деяния - добродетел, и това добро, и тази добродетел - достойни за земни и небесни, за човешки и Божии награди. Когато се стараех да изпълнявам Христовите заповеди, не внимавайки във волята на сърцето и насилвайки го, аз се признавах за длъжница пред Бога и човеците, за невярна и непотребна рабиня! След самозаблудата в мен се явяват печал, униние и някакъв страшен мрак. Тази печал ме лишава от нравствена дейност, унинието ми отнема силата да се боря с греха, а мракът - следствие от тъгата и унинието - гъстият мрак скрива от мен Бога, Неговия нелицеприятен и страшен съд, обещаните награди за християнската добродетел, обещаните наказания за отхвърлянето на християнството и неговите всесвети устави. Аз започвам безстрашно да съгрешавам, съвестта мълчи като убита или спяща през това време. Рядко, много рядко идва минута на умиление, светлина и надежда. Тогава се чувствам друга. Но светлата минута е кратка. Моето небе не се случва често да бъде ясно. Като черни облаци отново ме нападат страстите и отново ме хвърлят в мрак, в смущение, в недоумение, в погибел. Уме мой! Ти си ръководител на душата. Настави ме! Въдвори в мен блажено спокойствие! Научи ме как да затворя в себе си входа на впечатленията от света, как да обуздая и потисна страстите, които възникват в самата мен. Светът и страстите са ме измъчили и изтерзали.
Умът. Моят отговор няма да бъде утешителен. И аз, заедно с теб, душо, съм поразен от греха. Това, за което говориш, ми е добре известно. Как да ти помогна, когато на самия мен са нанесени убийствени удари, когато съм лишен от сили да действам самовластно? В моята непрестанна дейност, дарена ми от Твореца и представляваща мое свойство, аз непрестанно се подчинявам на външно влияние. Това влияние е влиянието на греха, от който съм повреден и разстроен. То непрестанно ме отвлича от Бога и вечността и ме увлича в прелестта на суетния и преходен свят, в самозаблуда, в прелъстяване на теб, душо, от греха и падналите ангели. Моят съществен недостатък се състои в непрестанно насилващото ме разсейване. Поразен от него, аз се рея, скитам се по вселената без нужда и полза подобно на другите отхвърлени духове. Бих желал да се спра, но не мога: разсейването ме ограбва, отнася ме. Ограбван от него, аз не мога да погледна както подобава нито на теб, душо, нито на самия себе си. От разсейването не мога да внимавам както подобава в Словото Божие: външно изглеждам внимателен, но в същото време, когато се насилвам да внимавам, неволно се отклонявам на всички страни, отнасям се много далеч, към съвсем странични предмети, разглеждането на които е не само ненужно, но и крайно вредно за мен. От убийственото разсейване не мога да принеса на Бога силна, действена молитва и да се запечатам със страх Божий, който би отстранил моята разсеяност и помислите ми биха станали послушни на мен, чрез който биха се предали на теб, душо, сърдечно съкрушение и умиление. От моето разсейване ти пребиваваш в ожесточение; при твоето ожесточение и безчувствие аз се разсейвам още повече. Разсейването е причина за моята слабост в борбата с греховните помисли. От него чувствам помрачение и тежест: когато пред мен застане греховен помисъл, не го разпознавам веднага, ако той е прикрит с оправдание. А ако той е явен, то аз, въоръжавайки се против него, не откривам решителна и непримирима ненавист към него, влизам в беседа със своя убиец, услаждам се от смъртоносната отрова, която той лукаво влага в мен. Рядко бивам победител, често съм победен. Поради разсейването ме обхваща забравливост: аз забравям Бога, забравям вечността, забравям превратността и измамността на света, увличам се от него, увличам, душо, и теб със себе си. Аз забравям греховете си. Забравям своето падение, забравям своето бедствено положение: в моето помрачение и прелъстяване започвам да намирам достойнства в себе си и в теб. Започвам да търся, да изисквам признание на тези достойнства от лъжливия свят, готов за минута да се съгласи, за да ми се надсмее след това още по-зле. В нас няма достойнства: достойнството на човека е изцяло осквернено от падението, и той справедливо ще мисли за себе си, както съветва един велик подвижник, и ще смята, че е мерзост. Как да не е мерзост немощното, малко същество, призовано от Всесилния Творец на всичко видимо и невидимо към битие от нищото, и въоръжило се против своя Творец? Как да не е мерзост съществото, нямащо нищо свое, получило всичко от Бога и въстанало против Него? Как да не е мерзост съществото, незасрамило се от рая, позволило си посред райското блаженство охотно да изслуша страшната клевета и хула против Бога, доказало незабавното съгласие с клеветата и хулата с потъпкване на Божията заповед на дело? Как да не е мерзост умът - вместилище и непрестанен родител на скверни и злобни помисли, на помисли, постоянно враждебни на Бога? Как да не е мерзост душата, в която непрестанно се движат буйни и чудовищни страсти като отровни змии, василиски и скорпиони в дълбок ров? Как да не е мерзост тялото, заченато в беззакония и родено в грях, оръдие на греха по време на краткия земен живот, източник на смъртоносно зловоние след края на земния живот? Ние, душо, съставяме едно духовно същество: аз помислям, ти чувстваш. Но ние не само сме повредени от греха, ние сме разсечени от него сякаш на две отделни същества, почти винаги действащи противоположно едно на друго. Ние сме разединени, противопоставени: един на друг,ние сме отделени от Бога! чрез живеещия в нас грях ние сме противопоставени на Самия Всесвят и Всесъвършен Бог!
Душата. Прискръбен е твоят отговор, но той е справед-лив. За известно утешение служи това, че нашето бедствено състояние се намира във взаимно съотношение, и ние можем да споделяме нашата скръб, можем да си помагаме един на друг. Дай ми съвет как да излезем от нашето общо разстройство? Забелязах, че моите чувства винаги съответстват на твоите помисли. Сърцето не може дълго да се бори с мисълта: то винаги й се покорява, а когато се противи, се противи само за кратко време. Уме мой! бъди ми пътеводител в нашето общо спасение.
Умът. Съгласен съм с това, че сърцето не се противи дълго на мисълта. Но то, оказвайки покорност за минута.
отново въстава против най-правилната и Богоугодна мисъл, въстава с такава сила и ожесточение, че почти винаги ме поваля и увлича. Поваляйки ме, то започва да плоди в мен най-нелепи помисли, изразяващи и откриващи съкровените страсти. Какво да кажа и за моите мисли? Поради моето разстройство и повреденост от греха моите мисли са крайно непостоянни. От сутринта например в мен се родиха мисли за нашия духовен живот, за невидимия многотруден подвиг, за нашата земна обстановка, отношения, обстоятелства, за нашата участ във вечността, и тези мисли изглеждаха основателни. Изведнъж по обяд, или по-рано, те изчезнаха от само себе си от някаква неочаквана среща, замениха се с други, които на свой ред се смятат за достойни за внимание. Привечер се явяват нови мисли с нови оправдания. През нощта се смущавам от други помисли, които през деня са се скривали някъде, като в засада, за да застанат внезапно пред мен по време на нощното безмълвие, да ме смутят с прелъстителната и убийствена картина на греха. Напразно, поучаван от Словото Божие, аз признавам за правилни именно тези помисли, на които ти, душо, отговаряш със състояние на дълбоко спокойствие, смирение, любов към ближните; напразно съм убеден, че всички помисли, не само предизвикващите мъчение и разстройство в теб, но и съединените с най-малко смущение и ожесточение в теб, са чужди на истината, напълно лъжливи, измамни, гибелни, под каквато и маска на праведност да се прикриват. Безплодно е това знание! Безплоден е този сигурен признак, решително отделящ доброто от злото в света на духовете! Поради непонятния, живеещ в мен недъг, разбиран само опитно, аз не мога да се откъсна от убийствените помисли, пораждани в мен от греха. Не мога нито да ги потисна, нито да ги изтръгна, когато започнат да гъмжат в мен като червеи, не мога да ги прогоня, нито да ги отблъсна от себе си, когато ме нападнат отвън като разбойници, като люти, кръвожадни зверове. Те ме държат в плен, в тежко робство, изтезават ме, мъчат ме, всеки час са готови да ме разкъсат, да ме поразят с вечна смърт. Поражданото от тях мъчение аз неволно предавам на теб, душо, предавам го и на самото ни тяло, което от това е толкова болно и немощно, че е изранено от безбройни рани, пронизано с греховни стрели и мечове. Отровена от отровата на вечната смърт, ти, душо, скърбиш непоносимо, търсиш утеха, но никъде не я намираш. Напразно мислиш да намериш тези утеха в мен: аз съм убит заедно с теб, погребан съм заедно с теб в тесния и мрачен гроб на невиждането и непознаването на Бога. Нашето отношение към живия Бог като към несъществуващ и мъртъв е сигурно свидетелство за собствената ни умъртвеност.
Душата. Ръководителю мой! мое око! ти ме довеждаш до безнадеждност. Ако ти, бидейки моя светлина, признаваш себе си за мрак: то какво да очаквам от другите мои сили, които са общи с безсловесните животни? Какво да очаквам от моята воля, или от силата на желанието, от ревността и естествения гняв, които само тогава могат да действат иначе, а не както при животните, зверовете и демоните, когато се намират под твое ръководство. Ти си ми казвал, че при цялата ти немощ, при цялото ти помрачение, при цялата ти мъртвост, Словото Божие още въздейства върху теб и поне ти е дало признака да различаваш доброто от злото, което е най-трудно. И аз съм станала причастница на това познание! Вече и аз, когато започна да усещам смущение и разстройство, заедно с това чувствам неправилността на моето състояние, чувствам недоверие и ненавист към това състояние, стремя се да го отхвърля от себе си като неестествено за мен и враждебно. Напротив, когато ти се спреш, макар и за кратко време, като от родни обятия в помислите, почерпани от Словото Божие - какво утешение чувствам тогава! Какво злозословие към Бога започва да се възнася от моята дълбочина, от самото съкровище на сърцето! Какво благоговение ме обзема пред величието на Бога, откриващ ми се тогава! Колко нищожна изглеждам сама на себе си посред огромното и разнообразно мироздание! Каква благодатна тишина, сякаш навявала от райския вятър, започва да духа в мен и да ме разглажда, измъчената от зной и бездъждие! Каква сладка и целителна сълза, зародила се в сърцето, се издига в главата и се излива върху нагорещената страна от смиреното и кротко око, гледащо на всички и всичко така мирно, с такава любов! Тогава аз чувствам изцелението на моето естество! тогава чувствам изчезването на вътрешната борба! тогава моите сили, разсечени и раздробени от греха, се съединяват в едно. Станала едно с теб и с другите мои сили и привлякла към това единство и самото тяло, аз чувствам милостта на Създателя към Неговото паднало създание, деятелно познавам значението и силата на Изкупителя, изцеляваща ме със своята всесилна и животворяща заповед. Аз Го изповядвам! Аз виждам действието на покланяемия Всесвети Дух, изхождащ от Отца, изпращан от Сина! Аз виждам действието на Бог-Дух, въвеждан от Бог-Слово, явяващ Своето Божество чрез Своята творческа Сила, посредством която съкрушеният съсъд се язява като никога неподложен на тление, в своята първосъздадена цялост и красота. Уме мой! обърни се към Словото Божие, от което вече сме почерпили безчислени блага, но сме ги изгубили поради нашето нерадение и хладност към Божиите дарове. Заменили сме безценните духовни дарове с измамния призрак на духовете, под вида на които грехът и светът ни предлагали своята отрова. Уме мой! Обърни се към Словото Божие! там потърси утеха за мен: в тези минути моята скръб е непоносима, и аз се боя да не падна в окончателна побиел - в отчаяние.
Умът. Словото Божие, душо, разрешава нашето недоумение по най-удовлетворителен начин. Но мнозина от хората, чули Словото на Духа и изтълкували го със своето плътско разбиране, са казали за животворящото Божие Слово: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? (Йоан. 6:60). Послушай, душо, казаното от Господа: Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази (Мат. 10:39). Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот (Йоан. 12:25).
Душата. Готова съм да умра, ако Бог заповяда. Но как да умра аз, безсмъртната? Не зная кое оръдие би могло да ме лиши от живот.
Умът. Не мисли, душо, че Христовата заповед заповядва само на теб да умреш, а аз съм извън присъдата. Не! Аз трябва да споделя с теб чашата на смъртта и пръв да я изпия като главен виновник за нашето общо падение, отхвърляне, бедствие, временна и вечна смърт. Смъртта и погубването, които изисква от нас Бог, не се състоят в унищожаване на нашето съществуване, а в унищожаването на самолюбието, станало като наш живот. Самолюбието боготвори своя паднал, лъжеименен разум, - стреми се във всичко и постоянно да удовлетворява своята паднала, погрешно насочена воля. По отношение на ближните самолюбието се изразява в ненавист или в човекоугодие, тоест, угаждане на човешките страсти, а по отношение на предметите, с които то винаги злоупотребя¬ва, в пристрастие. Както святата Любов е свръзка на съвършенството (Кол. 3:14) и се състои от пълнотата на всички добродетели: така и самолюбието е онази греховна страст, която се състои от пълнотата на всички други греховни страсти. За унищожаването на самолюбието в нас аз трябва да отхвърля всички мои разбирания, макар и да съм много богат на знания, получени чрез учението на света и световните стихии (Кол. 2:8). Аз трябва да се потопя в нищетата на духа и оголен от тази нищета, умит с плач, изгладен, смекчен с кротост, чистота и милост, да приема разбирането, което ще благоволи да начертае в мен десницата на моя Изкупител. Тази десница е Евангелието. А ти, душо, трябва да се отречеш от своята воля, колкото и това да е тягостно за сърцето, макар и чувствата и влеченията на твоето сърце да ти изглеждат най-праведни и изящни. Вместо своята воля ти трябва да изпълняваш волята на Христа, нашия Бог и Спасител, колкото и това да е противно и жестоко за самолюбивото сърце. Това е смъртта, която изисква от нас Бог, та с тази доброволна смърт да унищожим смъртта, живееща в нас насилствено, и да получим дара на възкресението и живота, изливащи се от Господа Иисуса.
Душата. Решавам се на самоотречение: само от думите,произнесени от теб за самоотречението, аз вече започнах да чувствам отрада и надежда. Да оставим живота, пораждащ безнадеждност, и да приемем смъртта - залог за спасението.
Води ме, уме мой, след Божиите повеления, а сам неотклон,пребивавай в това Слово, което ти е възвестило за Себе Си: който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод;защото без Мене не можете да вършите нищо (Йоан. 15:5).
Амин.