ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

Извадки из писмата на светител ТЕОФАН ЗАТВОРНИК
Питате какво се разбира под падение? - Падението е на дело извършено нещо лошо, богопротивно, при съзнание, че то е именно такова, което и съвестта забранява. Падението причиниява самият акт на греха. Действието е греховно, когато е извършено със свободно съизволение ("съзнателно действие на волята). Грях са мислите, когато със съизволение им се дава място в душата. Но когато мислите сами се вмъкват, а душата не ги желае, противи им се — в този случай няма грях, а това е необходимата борба.Чувството е грешно, когато му се съизволява, задържа се, и се разпалва. А когато то неволно се вмъква в душата, а тя не го желае и се напряга да го измести — в това няма грях, а е необходимата борба. Случва се заедно с чувството, веднага да възникне и съчувствие. Ако, щом го забележи, душата се въоръжи против него - в това също няма грях. Грях е когато се допуска такова съчувствие да царува в душата, като се съзнава, че то е греш-но.Грешното дело има следния ход - мисъл, чувство и съчувствие, съизволение, решение или избор - и накрая самото дело. Който прогони мисълта остава чист. Греховността започва с чувството и съчувствието - според степента на съизволението. Където липсва съизволение - там няма грях.
Относно (духовното) охлаждане - то бива неволно, но бива и от произволни дела, каквито са: външни развлечения, безпорядъчни разговори, ситост (преситеност), излишен сън и много други. В това има виновност (защото са наши съзнателни действия).
Неподобаващите телесни движения (в см. усещания), докато няма съуслаждане и съизволение към тях също са безгрешни... Неустояване на страстите се разбира когато те не биват отблъсквани, а им се позволява да влязат в сърцето и да предизвикат в него своите действия.
По тези изброени признаци осъждайте или извинявайте своят гняв, своята злоба, самомнение, резки сърдите изрази, осъждане на другите, превъзнасяне, нерадение за Бога и равнодушие към духовното, егоизъм — всичко това са големи грешни дела, но грешни са, ако има съизволение към тях. Стойте при дверите на сърцето, и още щом забележите нещо лошо, което се доближава или се е промъкнало вътре — безжалостно го прогонвайте! Начинът да вършите това успешно е (постоянно) внимание към себе си, при внимание (мисъл) за Бога. Ако постъпвате така, ще успеете да се избавите от греховните мисли и чувства...В самоуправлението (самоконтрола над мислите и постъпките) се състои човешкото достойнство. /Писмо 970/
Без съпротива към самосъжалението е невъзможно да постигнем правилно самоуправление. Вредата от снизхождението към себе си е, че в кръга на такива мисли и представи, врагът намира възможност да посее лоши съчувствия, желания и дори намерения. Когато това се повтори неколкократно — образува се лошият вътрешен порядък на самоугодието. С времето той формира и съотвестващите му външни действия, като постепенно изтласква разположението към предишните чисти братолюбиви и боголюбиви действия. В това е изворът на безчувствието, нерадението и забравата...По време на душевни бури (силни смущаващи вълнения), обикновено се допускат неподобаващи съчувствия и дори желания, които неподтиснати и неизтръгнати, остават вътре в душата. Заседнали там, те не позволяват да се проявят противоположните им духовни чувства. Ако това остане без внимание, постепенно лошото напълно ще заглуши доброто. Безчувствието ще породи нерадение, а от двете ще дойде и забвението. Тези трите представляват пълната парализа на душата...Затова, когато се появят недобри вътрешни разположения, незабавно установете вниманието си в сърцето и стойте там, като отблъсквате нападащите ви лоши движения както с напрежение на волята, така най-вече, с молитва към Господа. Не е вина, че има нападения, но когато не ги отблъснете и допуснете съчувствие към тях — това е вече вина. От това сърцето става нечисто и губи дързновение пред Господа. Пазете (най-вече) сърцето. /Писмо 971/
Вие пишете: "Кои са тези православни, които са се събирали и установявали порядките на вярата? Какъв авторитет са имали? Кои са били те?" - Аз ви писах само за апостолите, като установители на порядките, на вярата, живота, управлението, тайнствата, и всичко, което е в Църквата. Апостолите организирали изцяло Църквата във всички области на спасителния църковен живот. И всичко това е въведено от тях в живота на християните - като живот и дело, то се предавало от род в род. Пастири и учители след апостолите са само пазителите на апостолските предания и установления. Около всеки апостол имало по няколкото най-приближени ученици, които се намирали неотлъчно до него, и така усвоявали пълнотата на апостолската премъдрост. Точно тези техни най-близки ученици станали техни приемници в управлението на църквите и в пазенето на апостолското предание...Това са апостолските мъже...По примера и заповедите на апостолите, управлявайки Църквата, те възпитавали около себе си такива мъже, които след тях да могат да заемат местата им и да продължат да пазят апостолското учение и по-рядки. Тези вторични приемници от своя страна възпитавали третични и т. н. По такъв начин всичко апостолско се предавало от род в род чрез живот и дела...Ето пример. Св. Поликарп Смирнски бил ученик на св. Йоан Богослов, а св. Ириней - на св. Поликарп. Последният се представил като мъченик в 60-те години на втория век, а св. Ириней доживял до началото на третото столетие...Апостолските писания са събрани в книга (св. Евангелие) в края на първи век, при св. Йоан Богослов, а разпространението на писмените екземпляри (на Евенгелието) се отнася към края на втори век. През тези два века християните се хранели преимуществено с преданията. Като предание вие разбирате предаването от уста на уста — а то то е било предаване от живот в живот, от дела в дела. Ще дам един прост пример — това е както векове наред по еднакъв начин се плетат чорапи, пече се хляб.. Християнството не е учение, а живот. Самото му учение влиза в този живот, като определен начин, като възглед за всичко същестуваващо и ставащо...С течение на времето всички християнски порядки - и верови (догматични), и жизнени(битови), и освещаващи (тайнствени), били включени в светоотеческите писания и така били закрепени. Ние почитаме отеческите писания, защото в тях е запазено апостолското предание, което се узнава чрез тяхната обща съгласуваност.
По този начин трети век чрез третичните приемници могъл да предаде апостолското предание на четвърти век...А в четвърти век вече виждаме изцяло всичко, което сега имаме, в писанията на Отците, макар, че то на части присъстава и в 3-ти и във 2-ри век.
След всичко казано дотук за Преданието, няма да ви е трудно да разберете как Апостолското предание е могло да се запази непроменено. Това, което апостолите са предали представлява християнския живот, който преминавал от род в род, влизайки в същото време в писанията на Отците от първия век ...Апостолските писания сами по себе си са хранители на Апостолското предание, макар и не в цялата му пълнота... След това писателите от апостолския век са внесли в своите писания всичко, невключено от самите апостоли. И едното и другото, сега се пази като Предание на Православната църква. /Писмо 974/
Адаптиран превод от; Творения иже во святмхъ отца нашего ТЕОФАНА ЗАТВОРНИКА, ч. VI, стр.85-97 , М., 2000 год.

Свети праведен ИОАН КРОНЩАДСКИ ЗА МОЛИТВАТА
Старай се твоята молитва да излиза от цялата ти душа, от цялото ти същество. От повърхностната молитва се стига дотам, че накрая цялата ти вяра става повърхностна. Молитвата винаги трябва да бъде принасяна от дълбочината на душата. За тази цел си представяй, че се намираш лице в лице с Бога — защото в действителност Господ Бог наистина е с тебе и те слуша. Бой се от повърхностната молитва — тя е резултат от маловерие или дори от неверие. Колкото повече се задълбочаваш в молитвата, толкова повече ще стане животворната вяра в сърцето ти, толкова по-добродетелен ще бъдеш. Ти самят си очевидно доказателсво за това, колко гибелно е повърхностното четене на молитвите. Тъй като понякога си твърде бърз и повърхностен при тяхното четене, при старание да не бъдеш разсеян, те напада немия дух като измъчва душата ти с адско отегчение.
Гони далеч от себе си небрежността в молитвата, за да не оскърбиш Духа на благодатта, който живее в теб. Щом го оскърбиш, на душата ти ще стане тежко от мъчителна тъга.
Защо се боиш да влезеш в дълбините на молитвата като разтърсиш заради нея цялото си същество, а само се плъзгаш по повърхността, само думите шумят от устата ти? Приведи в действие не само устата, ръцете, и очите си, а цялото си същество до дълбоките движения на ума и сърцето! За този труд ще получиш награда - сладостта на молитвата, мир и радост в самата нея, както и в нейното продължение.
Благоустроената (подобаващата, благоговейна) молитва вечер дава добър сън, а неблагоустроената - неспокоен.
По време на молитва преди всичко се старай да си представиш Божеството, или Ангела, и светиите живи (каквито Те действителното са винаги), а след това — тяхната святост и величие. След това си представи своята греховност и нищожество -колко безмерно си грешен, колко си малък и незначителен в обкръжението на такова множество хора, колко кратък е живота ти, и колко бързо се приближава към тебе смъртта.
Не започвай припряно да се молиш. В началото утвърди в сърцето си вярата, че Бог съществува, вижда те и те слуша. Въдвори и мир в сърцето си. Продължавайки молитвата трябва да влезеш с мисълта си в същността на думите и да ги внесеш в сърцето. Имай желанието да си (винаги) сърдечно изправен.
Колкото по-познати са ти молитвите и по-често се превъртат в устата, толкова по-внимателно трябва да ги четеш, защото привичката ражда в нас невнимателност към
За да се утвърди четенето на молитвите без бързане, ясно и разделно, трябва на всяка дума да посвещаваш толкова време, колкото е необходимо в главата ти да се роди понятие за предмета на четеното, изразен с думи. Тогава четенето ще бъде и леко, и ясно, а без това условие езика ще изпитва необикновена трудност в своето насочване. При четенето е необходимо също и спокойствие на духа.
Необходимо е молитвата от молитвеника естествено, без ни най-малко принуждение, припряност, или забавяне, да прелива в душата, като поток от голяма река.
Основание на молитвата е стремежа на образа (човека) към Първообраза (Бога, Твореца), както на подобното към Поедобно.
Когато застанеш на молитва и почувстваш тежест, чувстваш, че не си в състояние да изпълниш молитвеното правило — не вярвай на себе си, но преодолей немощта си. Тогава ще изпълниш правилото с желание.
Когато се молим за поддържане в сърцето на топлота, благоговение и благодарност пред Бога, трябва да имаме в сърцето си мисълта: "Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме. "/Деян. 17:28/
Молитвата трябва да бъде зрение на сърцето - виждащо Бога и себе си, каквито сме, а не някакъв призрак. Молитвата е средство за проясняване на постоянно помръкващото сърдечно зрение от прилива на плътските похоти и дяволския мрак.
Когато се молиш за другите, нека те бъдат близки на сърцето ти, както ти сам си си близък - чувствай ги, както чувстващ себе си. Необходимо условие за молитвата са простотата, добротата и незлобието на сърцето, а поста е необходимо условие за успеха на молитвата.
Ако искаш Бог по-бързо да ти дарува сърдечна вяра на молитвата, старай се да говориш и постъпваш с хората от цяло (открито) сърце. В никакъв случай не бъди с тях двоедушен (двуличен). Когато бъдеш прямодушен (открит) и доверчив с хората, тогава Господ ще ти даде да имаш прямодушие и искрена вяра и по отношение на Него. Господ трудно приема молитвата на този, който не е открит и простосърдечен с другите, като му дава да разбере, че след като е неискрен в отношенията си с хората, не може да бъде напълно искрен и в отношението си към Бога.
Степента на достойнство на нашата молитва нека измерваме с човешката мярка, с качеството на отношението си към другите. Какви обикновено сме с хората? Понякога постъпваме хладно, без участие на сърцето, по задължение или от приличие, като им изказваме своите молби, похвали, благодарности или вършим нещо за тях. Друг път вършим всичко това с топлота и сърдечно участие, с любов. Оказва се, че понякога постъпваме искрено, а друг път - притворно. Така различни биваме и с Бога.
А не бива да е така! Трябва винаги, от цяло сърце да изказваме Богу и славословие, и благодарение, и прошение. Нужно е винаги от цяло сърце да вършим всяко дело пред Него, от цяло сърце да Го обичаме и да Му се надяваме.
Внимавай върху молитвата си, когато в църква се молиш за упокоение душите на починалите. Помни, че Бог не внимава към тази молитва, която е извън нашето собствено внимание!
По време на молитва всеки трябва да има своя основа -сърдечната вяра (сърдечното зрение). Без такава лична основа, молитвата не е молитва, защото да изговаряш чужди думи, не означава че се молиш. Но ако чуждите молитвени слова се нанизват на нашата молитвена основа, която е сърдечната вяра, както бисери на огърлица, тогава и молитвата вече ще бъде на¬ша, макар думите да не са наши.
Превод от: Святой праведньш ИОАНН КРОИШТАДТС-КИЙ, СВЯЩЕННИКУ, стр.170 -173, 176, 182, 186, 196, М. 2005 год.