|
Архимандрит РАФАИЛ /Карелин/
ЦЪРКВАТА И ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА
Има не малък брой вярващи интелигенти, които считат себе си за православни. Те обичат да четат богословска литература, включително мистически и аскетични произведения, могат да беседват за исихазма, да спорят по църковни въпроси и в същото време продължават да живеят по същия начин, както и преди обръщането си към християнството. Те считат, че е възможно християнството да бъде познато и само по интелекуален път, да го усвоят като философска система, да го преживяват така, както преживяват едно литературно произведение - и това е напълно достатъчно. Те избягват посещения в църква и изпълнение на обрядите защото считат себе си за изцяло духовни, способни да постигнат дълбините на вярата. Образно казано, те се въцърковяват седейки в удобното кресло над работното си бюро, а църковните Тайнства заместват с разговори за религията в тесен приятелски кръг, където всеки счита себе си за теург (пазител на култа) и се старае да блесне със знанията си пред другите... На тези хора дори не им минава мисълта, че са вътрешно чужди на Православието...Само чрез включване в живота на Църквата и очистване на душата от страстите чрез усилията на волята започват да се разкриват и разширяват възможностите за духовно познание. Без молитвата и получаването на благодатта чрез църковните Тайнства четенето на духовни книги ще прилича на гонене сянката на истината. Религията е съюз и общение в които човек получава истинското духовно знание чрез подвига на волята и съприкосновението на душата с Божествената Светлина, която променя и преобразява самия човек.
За какво говори интелигентът когато е бил в храма? За иконите които е видял; например, на коя иконописна школа принадлежат иконите, които са му харесали най-много; за песнопенията, които е слушал в храма по време на богослужение; дори за цвета на стените на храма след последния ремонт... Ителигентите може да се предават на лиричните си нагласи и да разказват как вярата помага на хората; да уверяват, че сами са виждали как лицата на някои умиращи ставали спокойни и умиротворени след молитва и т.н. Но всичко това е от кръга на външните впечатления. Такива хора почти винаги остават дистанцирани от Църквата, оставайки поклонници на Църквата, в същото време гледат на нея отстрани. Някои чувствителни натури, като Ф. Достоевски (1821-1881 г.) разбирали, че органически не са се сляли с Църквата, че тяхното лично християнство е плоско и с дефекти, че да отричаш атеизма и да станеш християнин по живот - това не е едно и също. Твърде характерно е, че Достоевски намирал изход във визионерски упражнения. Той пише, че дълго гледал образа на Христос с трънения венец, след това си го представял и се стараел по-дълго да го задържи в съзнанието си. По-точно - мястото на Христос било не в сърцето, а във въображението му. Свв. Отци забраняват чувствените (сетивните) представи за духовния свят, като еднозначно считат, че в най-добрия случай това е сурогат на религиозния опит, съновидение вместо реалност; а в по-лошия случай - това е път към прелест, религиозна лъжа, гордост и самоизмама.
Сега много се пише за богословския ренесанс в началото на XX век. Но ако внимателно почетем от книгите на богословстващите философи от това време ще се удивим с каква хладина пишат за Христа, сякаш тяхното сърце никога не е преживявало Неговото присъствие. За Владимир Соловьов (1853-1900) Богочовека Христос се оказва богочовечество...Най-колоритната фигура от тази плеяда е свещ. Павел Флоренски (1882-1937)...
По наше мнение всичко е ясно и просто - интелигетът трябва да се ръководи от принципа: „Аз съм преди всичко християнин, а след това - всичко останало." Това може да не му изглежда най-добрият път, но нищо друго не можем да му предложим. Струва ни се, че той трябва да започне с външното, с това което е свикнал да игнорира: да си определи молитвено правило, да спазва установените от Църквата пости, да посещава богослуженията в празнични и неделни дни и да помни, че вярата не е толкова сбор от знания, колкото способността на сърцето за общуване и контакт с духовния свят.
Бихме искали да предпазим интелигенцията от още една опасност - желанието да замени всички молитвени правила само с Иисусовата молитва. Натовареният с различни знания ум не е способен за такава концентрация (само в няколко молитвени думи), която се описва в творенията на уединените аскети, предназначена за също такива отшелници. Повече отколкото за простия народ, на интелигенцията е нужно да чете Псалтира и многобразните молитви, за да не позволява на ума да прескача от предмет на предмет, което за него е твърде лесно. Трябва да се помни, че както физическия, така и мисловния разврат представляват парализа за сърцето - затова, при всички занимания то трябва строго да бъде пазено от тайния блуд. Нямаме право да бъдем романтични като вярваме, че можем да гледаме развратни картини, да четем развратни книжки и да си останем чисти. Но ние се надяваме на друго - в Христовата светлина грехът ще загуби своята привлекателна обвивка и ще застане пред човека в отвратителната си голота, така че сам човек ще се отвърне от него. У него ще се появи друга гледна точка, други оценки, друга скала па ценностите.
Интелигентът е човек, който се занимава с интензивна умствена работа. Но умът на съвременният интелигент е деградирал само до едно от свойствата на ума - до разсъдъка. А според древната християнска антропология умът като способност за цялостно знание се намира в сърцето на човека. Рационализма е „интелигентстване" на главата, докато мъдростта е „интелигентстване" на сърцето. Мъдрият няма желание да препрочита това, от което преди се е увличал, както след баня човек няма желание да облича предишните си нечисти дрехи.
Интелигенцията е възникнала в античните времена в лицето на учените и философите които в началото започнали като интерпретатори на култа.(По-точно - митът се появява като интерпретация на култа, а философията като интерпретация на мита). Античната интелигенция съвместявала философските и научни знания на своето време като постепенно рацонализирала митологията, съединявайки я с научния емпиризъм и диалектиката, основана на логиката. В античната култура вече явно се проследява желанието на интелигенцията да замени жречеството и аристокрацията. В знаменитата книга на Платон „Държавата" се изказва мисълта, че държавата трябва да се управлява от философите...
В историческото минало са заложени прообрази като един вид семена на настоящето и бъдещето. Иудейската интелигенция от следвавилонския период в лицето на книжниците и фарисеите искала да стане духовен вожд на народа, като в това отношение имала за противник садукеите - храмовото жречество. Борбата срещу Литиохите (312-64 год преди Христа), а след това и срещу римляните, имала за цел да установи теократическата власт на развиващия се равинизъм, когато вече не Пророците, а фарисеите, книжниците и равините вземат върху себе си ролята на тъкуватели на Божествената воля. Военните неудачи в борбата с Рим не променили, положението вътре в иудейските общини. Иудейското гето се управлявало от иудейската интелигенция под формата на синагогален равинизъм.
Епохата на Възраждането е един опит на интелигенцията да замени духовното съсловие и да стане вожд на народа. Борбата се води в две направления: дискредитация на духовенството, особено на монашеството, и разпространение на своите идеи сред висшия ешелон на йерархията(т.е. заразяване с хуманистични идеи на висшите нива на църковната пирамида). През XVIII век тази борба приема характер на революция. Френската революция се извършва под знамето на хуманизма и като всяка революция завършва с диктатура и терор. Кралете и аристокрацията, а също и духовенството, като съпреници на интелигенцията, били подлагани на физическо унищожение и различни репресии... Особено тежко положение се получило в бившата Руска империя. У нас младата интелигенция обявила война на държвата и Църквата, на монархията и народа. Подобно на античната и нашата интелигенция, но по най-радикален начин, искала да стане политичска духовна сила на народа. Затова жадно възприемала идващите от Запад идеи и самоотвержено, с неофитска ревност започнала да ги осъществява...Духовенството представлявало едно поробено съсловие...То станало една от най-низшите „касти", на която отвисоко гледали както дворяните, така и „новата" интелигенция на разночинците (интелигенти от недворянски произход)...В борбата с монархията и духовенството тази „нова" интелигенция се обръщала към народа с утопични обещания - да построи царството на изобилието на земята, от нея били хвърлени ферментите на класовата ненавист като движеща сила на историята...Сега интелигенцията е „племе мохи-кани", обречено на отмиране. Но тя и сега претендира за същото като своите духовни отци - да стане духовен вожд на народа. Практически се отнася до същата, както в миналото, борба с Църквата. Интелигенцията иска да създаде своя религия религия на хуманизма в която Бог да се превърне в абстрактна идея, някакъв вид модификация на общочовешката любов...В тази борба на интелигенцията с Църквата духовните понятия незабележимо се заменят с душевни, след което душевността обхваща цялото човешко съзнание и като надвиснала над земята мъгла закрива небето.
Интелигенцията се опитва да създаде собствена религия. Тя се покланя на изкуството с религиозно чувство, стигащо до екзалтация. Вярва в науката с някаква наивна детска увереност, че физиката е способна да достигне метафизика, а върху таблицата за умножение може да се построи цялата житейска философия. Учените спекулират с науката, за да запазят своята елитариост. Невежите в науката се опират на нея безрезервно по силата на своето невежество. Но и у едните и у другите има желание да се намери в науката алтернатива на религията. Когато нещо се отнася до религията, любимите думи на интелигенцията са: „Науката го е доказала или науката го е опровергала.", независимо, че тези думи съдържат най-безсъвестна лъжа. Науката изучава материалните явления (материята) в техните проявления (в движение, динамика), но тя не може да доказва или отрича това което стои зад границите на експеримента. Тук се сблъскваме с умишленото завишаване компетентността на науката т.е. с интелектуално мошеничество...Но науката и построените върху нея спекулации не могат да удовлетворят човешкото сърце. За това на интелигенцията е нужен сурогат и религиозни емоции. Тук в борбата и с религията започва да се проявява светското изкуство, особено театъра - „храма на изкуството". Ненапразно посещението на театър е влязло като задължителен етикет на интелигента. И така, една от причините за критичното отношение на интелигенцията към духовенството се явява нейното желание да заеме мястото на свещенството като създаде нова религия на човешкия разум, основана на култа към човешката плът.
Интелитентите особено много се възхищавали от френските просветители на XVIII век, тези „хуманисти", които впръсквали атеистическата отрова в кръвта на хората. Сред хуманистите трудно може да се намери нравствено порядъчен човек - те не само ненавиждали Бога, те се присмивали над морала. С особена популярност сред интелигенцията се ползвал Волтер (1694-1778 г.), който като похотлива маймуна прекарал целия си живот, включително и старините, в мръсни любовни похождения. Най-популярните статуетки с които интелигентите украсявали своите кабинети били тези на Волтер.
Характерно е, че по същия саркастичен начин към религията се отнасяли и някои монарси, минаващи за „просветени" владетели като Фридрих II (1712-1786 г.), Екатерина II (1729-1796 г) и др. При това „елегантните" французи се държали със споменатите особи с изключително нахалство. Когато Фридрих II посетил Волтер, този „хуманист" не се повдигнал от креслото и приветствал краля седнал с кимване на глава. Когато Дени Дидро (1713-1784) дошъл в Петербург и в двореца на императрицата се срещнал с митрополит Платон (Левшин), вместо приветствие се обърнал към владиката с думите: „Вие сте чували, светии отче, че великият Дидро е доказал, че няма Бог?!" На такава „елегантна" свинщина митрополитът отговорил: „Чел съм за това у псалмоповеца Давид: „Рече безумец в сърце си: няма Бог/7Пс.13:1/
Хуманизма постулира съществуването на естествени достойнства на човека и безгрешност на неговата природа. Затова хуманистът по правило върши добро в името на несъществуващи достойнства, които хуманизма приписва на човека т.е. в името на създаден от гордата фантазия лъжлив образ на човека. Но понякога хуманистът върши добро и от съчувствие и солидар¬ност към хората и с хората т.е. независимо от самия хуманизъм. Въпреки това етиката без Бога няма вътрешни основания, тя не се грижи за вътрешната чистота на сърцето и затова постепенно се изражда в етикеция (норма на външно благоприличие). Хуманизмът, основан на гордостта преминава в егоизъм.
Още една черта, характерна за интелигинцията. Създава се впечатление че изкуството следва да развива у хората чувство на съпреживяване и състрадание. Оказва се точно обратното -в обикновения живот артисти, художници и други с подобни професии са един от най-егоистичните и коравосърдечни хора. За това пише Антон Чехов (1860-1904), който добре е познавал съвременната му интелигенция и хората от театъра...В едно от-частните си писма Чехов пише, че повечето от хората на изкуството считат себе си за непризнати гении, а сред артистите постоянно попадат хора, обладани от мания за величие.
В хуманизма няма и не може да има две от християнските добродетели - смирението и тайната милостиня. Ако хуманиста в името на своите убеждения стори добро, той обезателно разказва за това под предтекст, че го сочи като добър пример за ос таналите, а в действителност - от тщеславие, защото той е извършил доброто в името на самия себе си, принасяйки жертва на идола, наричан „его". Сега, когато се появиха признаци на възраждане на християнството и част от народа се обръща към Църквата, отново виждаме как в средствата за масова информация се появява и постепенно нараства противопоставянето срещу нея. Отново се сблъскваме с желанието на интелигенцията, по-точно на „полуинтелигенцията," да изтласка Църквата и като я дискредитира незабелязано да стане „духовен вожд" на народа. Ето някои примери. Нас, вярващите, ни упрекват, че вярата в Бога и учението на Христа са основани върху страха т.е. върху чувство, недостойно за човека. Но нали все пак съществуват различни видове страх. Страх, когато войникът хвърля оръжието и бяга от бойното поле, за да спаси живота си; страх, когато човек се отрича от своите убеждения поради страх от репресии; страх, който парализира съзнанието и волята. Има и друг страх, който може да се нарече съвест. Това е страхът да причиниш зло на човека, страх да постъпиш подло, страх да тръгнеш срещу съвестта си, страх да оскърбиш Бога, макар и с греховна мисъл, също и страхът да опошлиш и оскотиш живота си. Такъв страх, по наше мнение представлява благородно чувсто, чийто синоним е отговорност.
Превод със съкращения от: Архимандрит Рафаил, ЦЕР-КОВЬ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, стр.11-36, Саратов, 2009 год.
|