ВИСШИЯТ ДАР
Архимандрит Рафаил /Карелин/

Нервната система се явява основен структуриращ принцип в човешкото тяло. Нервните влакна пронизват целия човешки организъм както конците основата на килима, като образуват своеобразен конгломерат, а по-точно - поток от безбройни клетки, единно същество, единна монада. Нервната система е сложна енергетична мрежа, която прилича на напоителните канали, свързани с реката. Повредата на нервните влакна превръща човека в жив труп - тялото му става неподвижно, неуправляемо, подобно на каменна статуя. От всичко в човешкия организъм най-слабо е изучена нервната система. Тя остава за науката пълна загадка, недостъпна за аналитичния скалпел.

Каквото представлява нервната система за човека, това е молитвата за душата. Без молитвата душата се превръща в паралитик, прикован на легло от болестта си, подобно на човек обездвижен във вериги.

Бог сътворил тялото на Адам от земя (пръст) и вдъхнал в него жива душа. Душата по природа е небесна. Молитвата представлява насочване на душата към нейната родина - небето. В молитвата душата се пробужда от земните си съновидения и осъзнава себе си като дихание на Божествените уста. По природа душата е проста, както е проста повърхността на огледалото.

Когато то е обърнато нагоре - отразява в себе си небето, когато е обърнато надолу - отразява земята. Обърнатата към небето душа се превръща в частица от небето, а обърнатата към земята душа сякаш се срастваря с пръстта и сама става застинала и груба. Молитвата е тази села, която откъсва душата от земята и я въздига във висините. Молитвата представлява крилете на душата. Най-нещастното същество е орел с отрязани криле, който изглежда като прикован за земята.

Духовният живот може да направи човека по-мъдър от всички книги на библиотеките по земята. Господ говори за вътрешното око на човека /вж.Лк. 11:34/. Това око се открива благодарение на молитвата, и тогава човек вижда духовния свят не във визулни образи, а в непосредственото свидетелство на сърцето. И този свят е толкова величествен и великолепен, че целият материален свят в сравнение с него изглежда като една землянка. Господ говори за вътрешния слух на душата /вж.Мат. 11:15/, който се разкрива чрез молитвата. Тогава човек прониква в дълбините на евангелските думи и разбира техния съкровен смисъл. Молитвата е проста като самата душа, и в същото време молитвата е най-великото от всички изкуства. Тя е нещо присъщо на душата и е по-близо до нея отколкото външното слово, защото душата е от Бога и носи Божия образ. Но всички ние трябва да се учим да се молим така, както се учат отново да ходят след тежка многогодишна болест.

Човекът представлява трисъставно единство на дух, душа и тяло. /Авторът застъпва трихотомичното разбиране за човешкото устройство, което не противоречи на другото разбиране -дихотомията, двусъставността, ако те бъдат приети в придавания им от светите отци смисъл. Разликата е по-скоро терминологична, а не по същество./ Душата и тялото се намират в най-тясно взаимодействие, но духът - царят на душата и тялото, е свален от своя престол и пленен от страстите на душата. Затова нашата молитва не може веднага да стане духовна. Трябва да се започне с това което имаме - с душевната молитва, а когато се пробуди духът и душевните страсти се усмирят, тогава молитвата ще започне постепенно да се очиства и одухотворява. Без тежката борба със страстите духовната молитва е невъзможна.

Светите отци често употребяват думата „сърце" - като център, средоточие. Физически сърцето се локализира в областта на телесното сърце, но не се слива (не се припокрива в буквалния смисъл) с него. Какво представлява духовното сърце - това за нас е тайна. В сърцето се пробужда духът, но в сърцето се зараждат и страстите. От него излизат както добри, така и зли помисли. Метафорично можем да сравним сърцето с дворец с множество стаи. Някои от вратите са плътно затворени, така че никой не подозира за тяхното съществуване. Страстите живеят в човешкото сърце като заемат антрето и вестибюла на този дворец - затова те са нещо външно по отношение на сърдечните дълбини. Който вижда своите грехове и сатаната в собственото си сърце, той вижда само външната част на сърцето, а когато се пробуди духът, тогава благодатта открива главната зала на царския дворец, за която и самият човек не е знаел и разбирал (че я има).

Душата има три сили - мислителна, раздразнителна и желателна, а по друга, по-неточна терминология - разум, воля и чувство. С какво да се започне молитвата? - С тази сила, която най-малко е повредена от греха - мислителната. Трябва да се учим да удържаме в ума думите на молитвите, да съединим с тях мислителната сила, чрез разума да се вживяваме техния смисъл. При това мислите, подобно на капки живак, се разбягват в различни посоки - затова отново и отново трябва да бъдат събирани. Тази мисловна борба прилича на гонитбата на избягали роби, които насилствено биват връщани обратно и заставяни да обработват земята в именията на техния господар. Земята на сърцето е твърда, буквално - камък, а думите на молитвата са меки като вода. Водните струи се леят върху камъка, а той изглежда твърд като елмаз. Така е и със сърцето, но думите на молитвата постепенно го правят меко и податливо. Човек дълги години се труди в угода на страстите си, за да получи като отплата капчица от горчивия мед - греховното наслаждение. В това отношение той е бил усърден труженик, а ето сега (в съзнателния духовен живот)

Господ иска да се потруди заради Него, затова не му дава веднага молитвения дар.

И така, начало на молитвата е умението да се заключва ума в думите на молитвата, подобно на това както приучват към юздите и седлото необяздвания кон. Колко пъти по време на такава езда конят се старае да хвърли от себе си ездача, докато накрая не му се покори!

Втората сила, наричана раздразнителна - това е волята, динамиката на душата, умението да се отсича и отхвърля това, което по природа е чуждо на душата, гняв към всичко, което, пречи на молитвата. Изобщо да се гневим, ние умеем, но употребяваме гнева не по назначание, като причиняваме рани на братята си. Не ние владеем гнева, а той владее нас. Някои считат,че трябва да се изкоренява всеки гняв, така както се изравя дърво с корените, за да се запази спокойствие на духа. Но в нашият вавилонски плен, когато страстите още не са обуздани, такава победа е много съмнителна. Вместо спокойствие можем да преминем в състояние на равнодушие, на апатия и безразличие, които ще се проявят в молитвата като хладност и разсеяност. Трябва да умеем да управляваме гнева в нужното русло, като дадена ни от Бога сила. Да се гневим на дявола за това, че ни пречи на молитвата. Да се гневим на себе си за това, че се съобразяваме с гласа на своите страсти и ги следваме подобно на любопитно дете след цигански табор. Трябва да се гневим на греховните прилози и с гняв да ги прогонваме така, както се гонят зверове — с горяща главня, извадена от огъня.

Страстите са извратени сили на душата. Те могат да се сравнят с растенията-паразити, които са се вплели в дървото и изсмукват соковете му. Чувствата са изначално вложени в човешката природа, но след грехопадението те се изопачили, станали обезобразени, както лицата на деца, похитени от компрачикосите /компрачикосите (исп.) са хора, които през 13-16 векове отвличали или купували деца в Испания, Англия и други страни, като ги обезобразявали с цел да ги продават като шутове и акробати/. Ако сме равнодушни в молитвата, нека се възползваме от способността на гнева като го призовем и насочим срещу собственото си равнодушие и безчувствие. Ако ни е трудно да призовем гнева против себе си, нека се опитаме да надхитрим дявола. Да си припомним кого считаме за свой враг, след което да изтрием този образ като задържим гнева и поставим себе си на неговия огън - своето безразличие и разсеяност, които оскърбяват Бога. След това да размислим колко нищожни са простъпките на ближните към нас в сравнение с нашата виновност пред Бога. Да простим на обиждащите ни, но да не прощаваме на себе си. Впрочем, този подход не винаги и не на всички се отдава. Понякога е трудно да се превключи (пренасочи) гнева, подобно на трудността на превключване в тъмното на електричеството от една мрежа в друга. Но във всеки случай, ако у нас възникне гняв към обждащия ни, трябва да се постарем да го насочим към невидимя враг, тъй като човекът който ни е обидил е само камък в неговите ръце, хвърлен по нас. Гневът може да стане наше оръжие, ако овладеем изкуството да се гневим на това, което ни отвлича от молитвата и да пренасочваме гнева срещу собствените си страсти и срещу бесовете.

И така, раздразнителната сила се явява страж на молитвата, ако може да се каже - куче на молитвата, което се нахвърля не само върху крадците, но и върху неканените гости, проникнали във вътрешния двор на човешката душа. Светите отци различават две действия на раздрзнителната сила - бдение и трезвение. Бдението (бодрост) е контрол над помислите, а трезвението - над страстите, въпреки че двете са тясно свързани помежду си.

Третата сила на душата е желателната. Молитвата - това е преди всичко глас на сърцето. Когато беседваме един с друг, ние възприемаме вълновите вибрации, които се превръщат в зукове, а до небето достигат вибрациите на нашето сърце - безмълвните слова, които произнася устата на нашата душа. Чувствата са струни на сърцето, които трябва да звучат в унисон с молитвата. Когато молитвата се очиства от помислите, подобно на рудата от шлака, тогава чувствата на духа започват да се про­буждат сами по себе си. Но и тук е нужно волево усилие. Трябва да се разбива черупката на думите и от тях да се извлича сърцевината т.е. да се чувства словото и да се преживява словесния образ без визуални представи. В това се състои „размразяване" периферията на сърцето, затова може да се говори за неговото пробуждане - то започва да показва признаци на живот. Молитвата изявява релностите на духовния свят и ги прави очевидни за човешката душа.

Художеството се отличава от занаятите по това, че за художника неговият труд не е средство за доход, а смисъл на живота. Молитвения труд се превръща в художество, когато в молитвата се влага човешката душа - тогава тя става жива и неповторима. Човек усеща, сякаш осезава думите на молитвата. Нерядко у него възниква увереност, че молитвата му е приета от Бога, но Божият отговор на молитвата остава тайна. Колкото по-дръзновена е молитвата, толкова тази тайна е по-съкровена. Молитвата, в която присъства само волята, прилича на рисунка с туш, докато оживотворената с чувство молитва прилича на картина, нарисувана с бои.

Молитвата е висшият дар, който уподобява човека на ангелите. Колкото повече жертва човек заради молитвата, толкова повече придобива чрез нея. Ако пожертва дори целия свят, и тогава ще придобие нещо още по-висше от стойността на света - Самия Бог, Твореца на света, и себе си — чрез Бога.

Апостол Петър казал на Спасителя: „ето, ние оставихме всичко и Те последвахме./Мат. 19:27/ Оставянето на всичко означава оставяне на своите привързаности, родство, стремежа към външното и тленното. Оставянето на всичко - това е оставянето на всички свои помисли заради Господа и пребиваване в молитва. „Какво ще стане с нас?"/Мат. 19:27/ - пита апостол Петър, и Господ му отговаря: „При пакибитието ...ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена. "/Мат. 19:28/ Това означава, че примера на живота на апостолите ще съди тези, които си мислят да се оправдаят, считайки, че евангелските заповеди превишават човешките сили. Тук е нужно да се пожертва всичко, нужен е отказ от притежавания интелект, от своето емоционално богатство, от земните привързаности и пристрастия...

Човек, мечтаещ за духовна молитва, но привързан със сърцето си към този свят прилича на птица в клетка. Тази клетка може да бъде златна, но птицата си остава пленена. Отречението от всичко което е скъпо на плътското ни сърце - от светските грижи, макар те да носят маската на доброто, отказ от обичаите, понятията и условностите в света - всичко това е излизането (на душата) от Египет в обетованата земя.

Молитвата - това не е размишление, а обръщане към Бога, това е диалог между две личности - на човека с Бога. Човек се обръща към Бога със слово и слуша отговора с вътрешния слух на душата си или чрез събитията в своя живот.  Нито една молитва, произнесена от сърце не остава без отговор.

Всеки човек има свой път в молитвата - неповторим, като самия човек, но има нещо общо в извършването на молитвата -това е вниманието. Молитвата е „душа на душата", а вниманието е душа на молитвата, нейна основа. Трябва да поминим, че ние се намираме пред лицето на Бога като постоянно (със старателно внимание) задържаме тази мисъл. Образно казано - молитвата е среща с която Бог ни удостоява. И така, заставайки на молитва, дължини сме да помним че се намираме в Божие присъствие. Бог, Който е над пространството и времето, и водим беседа с Този, Който е сътворил вселената, Който ни е дал живота, дал ни е безсмъртна душа, дал ни е самите думи на молитвата. Трябва да молим Бога: „Господи, аз не мога да се моля без Тебе; Ти Сам пребивавай в мен, Сам ми помогни да се моля, Сам приеми мо-литвата ми и я изпълни по Твоята воля!"

Съзнанието, че ние сме нищо, а Бог е всичко, дава място на Бога в сърцето, прави молитвата съсредоточена и я оживотворява.

Начало на молитвата е виждането на своите грехове.  То ражда покаяние от което човешката душа става сякаш прозрачна, а тялото - по-малко плътно и обременено, накратко - неговата притегателност към земята намалява.

Средата на молитвата е познанието, че Бог е огън. Бог е ревнител и Той иска целия човек. Огънят съгрява, но и обгаря. Топлотата на душата преминава в светлина на ума. Бог се открива на човека като неизразима Красота. По-точно - човек от време на време вижда отблясъците на тази Красота, далечни като светкавици в небето. Тогава той може да се реши да пожертва всичко заради молитвата, заради още неясните очертания на скрития в мъгла Тавор.

Краят на молитвата е безкрайност, това е „другият бряг на Йордан", това е живота на духа. За мистиците това е трепет на тайната, която се разкрива като става още по-дълбока, необятна и непостижима. Тук се открива ново разбиране (възприемане) за света - на сияещия фон на вечността. Тук думите престават да бъдат дори сенки на бъдещия живот, настъпва безмълвие, не като отсъствие, а като пълнота на битието. Затова светите отци с мълчание почитали мълчанието и безмълвието като песни, прославящи Бога.