ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

 
ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

 
Рейтинг: 3.00
(797)
ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО
ЧЕТЕТЕ ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ
АУДИО ИСТОРИЯ
ПРАВОСЛАВНА МУЛТИМЕДИЙНА БИБЛИОТЕКА"ПРАВОСЛАВНО ХРИСТИЯНЧЕ"
Поредицата от филми на БНТ "ПЪТ КЪМ ГОЛГОТА"
ПРАВОСЛАВНИ ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ
ПРАВОСЛАВНА ПСИХОЛОГИЯ И ПСИХИАТРИЯ
БОГОСЛУЖЕБНИ ПОСЛЕДОВАНИЯ,МОЛИТВИ
МОЛИТВИ ПРИ РАЗЛИЧНИ СЛУЧАИ
СБОРНИК ОТ АКАТИСТИ И КАНОНИ
БОГОСЛУЖЕБНИ ТЕКСТОВЕ
ОСНОВОПОЛОЖНИ КНИГИ НА АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ
Игумен Никон (Воробьов). За нас е оставено покаянието (Писма)
СВТ. ИГНАТИЙ БРЯНЧАНИНОВ-АСКЕТИЧЕСКА ПРОПОВЕД И ОПИТИ
АУДИО И ТЕКСТОВИ ПРОПОВЕДИ НА СВТ. СЕРАФИМ СОБОЛЕВ
МАРГАРИТ-Духовни цветя
ДУХОВНО ОГЛЕДАЛО-ПОЯНИЕ И ПОСТ
БЪЛГАРСКИТЕ МАНАСТИРИ-ПРЕЗЕНТАЦИИ
"ПРАВОСЛАВНО ХРИСТИЯНЧЕ"-ПЕЧАТНО ИЗДАНИЕ
ДУХОВНА БЕСЕДА-ПЕЧАТНО ИЗДАНИЕ
ВСИЧКО ЗА СВ. НИКОЛАЙ ЧУДОТОРЕЦ
НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ТЪРНОВСКИ(Васил Друмев)
НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА БАТАШКИТЕ НОВОМЪЧЕНИЦИ
СЪТВОРЕНИЕ, А НЕ ЕВОЛЮЦИЯ
ФИЛМИ ЗА БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН
ПРАВОСЛАВНИ ДОКУМЕНТАЛНИ И ИГРАЛНИ ФИЛМИ
ДЕТСКИ ЦЪРКОВНИ ПЕСНИ
СРЪБСКИ ПРАВОСЛАВНИ ПЕСНОПАНИЯ-Солистка Дивна Љубоjевић.
ИКОНИ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА-ИСТОРИЯ И МОЛИТВИ
МИРОТОЧИВАТА ИВЕРСКА МОНРЕАЛСКА ИКОНА НА БОЖИЯТА МАЙКА
В ПОМОЩ НА КАЯЩИЯ СЕ
ЗА ЦЪРКОВНИТЕ ТАЙНСТВА
РЕЛИГИОЗНО ТВОРЧЕСТВО
ИЗПРАТЕТЕ ПРАВОСЛАВНА КАРТИЧКА
СПОДЕЛЕТЕ МНЕНИЕ


ПАЗИ ВЯРАТА СИ, БЪЛГАРИНО БРАТЕ! ДУХОВНО НАСЛЕДСТВО-СРЪБСКИ СВЕТЦИ ПОСЛАНИЕ КЪМ МЛАДЕЖИТЕ ПОРЪЧАЙТЕ КНИГИ В ОНЛАЙН КНИЖАРНИЦА ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА

ДУХОВНА БЕСЕДА-ПЕЧАТНО ИЗДАНИЕ / ДУХОВНА БЕСЕДА-бр.271

ДУХОВНА БЕСЕДА-бр.271
24.11.10 15:27

Автор:Издание на православния катедрален храм "Успение на Пресвета Богородица" - София
Вземи в gLOG
ТРАПЕЗА НА ЛЮБОВТА

Почти всеки християнин има малка книжка наречена „поменик" - аналог на древния диптих, в който са вписвани имената на живите и починалите. Тази книжка (според местни традиции) се дава в храма по време на проскомидия, за ектении, молебни и панихиди. Тя трябва да се изчита ежедневно по време на домашните молитви.

Какво означава този спъсък с имена? Всяко име предс­тавлява определен човек, в списъка на живите - човешка лич­ност, в списъка на починалите - душа, преминала в другия свят, в незнайно за нас битие. Поменикът е духовно поле на което се срещаме невидимо с душите на живи и починали. И не само с тях, но и с техните ангели-хранители. Поменикът е връзка между живите и мъртвите, между всички които носят християнско име. Това е връзка чрез благодатта - без препятствия и разстояния, връзка за която няма далечни и близки, няма разделения и раз­личия между живеещите на земята и тези, чиито телесни останки пребивават в гробовете до възкресението на мъртвите. Всички ние се намираме в духовния град, чието име е Църквата.

Поменикът - това е място на срещата, пътя към която преминава през човешкото сърце. На небето се чува само гла­сът на сърцето, а думите произнасяни само от устата се разтва­рят във въздуха и безследно изчезват, както неравностите по морската вода. Нерадивата молитва не способства за единението на човешките души, тя прилича на верига, разкъсана на отделни­те си части. Зад всяко име стои конкретен човек със своите нуж­ди, своите страдания и своята болка. Всяко име е една уста, коя­то ни призовава за помощ. Особено имената на починалите -това е един беззвучен вопъл от гробовете. Нашето отношение към имената трябва да бъде такова, каквото е към самите хора, които са скрити зад тях, като зад завеса.

Съществува обичайният израз - „да се чете поменик". Колко често вършим това буквално - четем, а не се молим. Прехвърляме имената сякаш преброяваме камъчета, а нерядко четем с изключено, приспано съзнание, с разслабена воля, с раз­сеяна мисъл, с невиждащ поглед.

Молитвата има общ корен с думите „моля, умолявам, ми-лувам, милост, умиление". Да се молим означава да просим Бога за помилване, както осъденият проси съдията за снизхождение. Да умоляваш за някого означава да чувстваш чуждата болка като своя собствена, да подадеш ръка на падналия, да понесеш върху себе си тежестта на изнемогващия. Да се молиш означава да се обръщаш към океана на Божието милосърдие - затова молитвата трябва да звучи с въодушевено упование.

Частите на поменика са все едно ден и нощ. Живите пре­бивават на земята като на дневна светлина - можем да ги видим, да ги чуем, да се допрем до тях. Починалите са се преселили в свят, който остава за нас тайна - те са живи, но ние не ги вижда­ме, както съвсем естествено не виждаме и в нощната тъмнина.

Поменикът е символ на това, че нашите близки са винаги с нас. Той е памет за смъртта, с която всеки от нас е сключил договор в деня на своето раждане. Тези, които сега са в списъка на живите, когато им дойде времето ще бъдат вписани в списъка на умрелите. Но нито едно име на починал не може да бъде пре­несено обратно, както реката не може да потече в обратна посо­ка. В същото време поменикът е свидетелство за това, че няма смърт, че смъртта е само раздяла, която молитвата преодолява.

На земята всички страдат - и праведните, и грешните, всички се нуждаят от помощ и състрадание. Затова написаните с мастило имена, в духовен смисъл се пишат със сълзи и кръв.

Поменикът е барометър на нашата любов - доколкото внимателно го четем, доколкото дълбоко поменаваните затрог­ват нашето сърце и се съгряват от неговата топлота, дотолкова ние изпълняваме Божията заповед за любовта, която стои над закона.

Вярата, надеждата и любовта са едно триединство. Вярата е първата степен на духовния възход. Тя ражда вниманието и укрепва търпението в молитвата. Внимателната молитва дава на човека особено, тайнствено известие за това, че той е чут от Бо­га. Надеждата прогонва съмнението и привлича към душата бла­годатта, която се открива като любов. Тогава човек се моли за своите врагове като за приятели и не желае някой да бъде нака­зан заради него. Той се моли за благополучието на тези, които го обиждат, и им прощава, макар те да не са молили да им прости. Имената на враговете в поменика са един вид ключ за духовната съкровищница. Това е този огън, който изгаря завистта като слама, прогонва от сърцето злобата и отмъстителността и „преп­равя" враговете в приятели. Да се молиш съсредоточено и вни­мателно е толкова мъчително, като да проливаш кръв. Затова поменика прилича на поле на невидимо сражение, но след усър­дната молитва за ближните, човек чувства успокоение на съвест­та и радост от победата.

Поменикът е възможност да бъде върнат дълга на почи­налите, останал след тяхната смърт. Поменикът е запечатано писмо, изпратено до Бога. Поменикът е изпитание на вярата, проява на надеждата, потвърждение на любовта. Той е разкрива­не на това, което се таи в нашето сърце — състрадание или без­различие, топлотата на пролетта или студът на зимата. Помени­кът е подготовка за собствената смърт, когато душата ще бъде посрещната от тези, които тя е обичала, за които се е молила, които са я изпреварили в пътя към вечността. Поменикът е тра-

пеза в твоя дом за бедните и странниците, и пир на любовта за приятелите. Невнимателната молитва прилича на маса, покрита с покривка, но без ястия - поканил си гости, но си ги изпратил да си отидат гладни. Нерадивата молитва е огледало на твоето лицемерие.

Поменикът е плат с който можеш да изтриеш сълзите на скърбящите или обидените от тебе. Поменикът е въже, спуснато за тези, които се намират в ада, така както подават въжето на попадналите във водовъртеж. Поменикът в олтаря по време на литургия се превръща в подобие на лоно Аврамово, където всички нуждаещи се получават покой. Ако четеш поменика с внимание, той заприличва на небе, осеяно със сияещи звезди, ако пък го четещ небрежно - прилича на покрито с облаци небе.

Грешникът е враг на собствената си душа, която е обре­чена на страдание не само в бъдещия век, но и тук на земята, макар сам той да не съзнава това, подобно на родения в тъмница, който не разбира че е лишен от слънчевата светлина. Но дори в душата на грешника живее някаква тъга по небесното. Затова и имената на тези, които са загубили Бога, като изпълнени със сълзи очи на техния дух, са обърнати с молба към тебе. 

Поменикът е възможност винаги и навсякъде да се прави добро на хората.Когато човек от цяла душа се моли за другите, тогава техните ангели-хранители се молят за него самия. Затова поменикът се превръща в един от източниците на духовна свет­лина за тебе самия, и твоята молитва като отразена светлина, усилена от молитвите на ангелите се върща при тебе. Поменикът е спестованата касичка на духовната милостиня. В деня на Съда твоят Ангел хранител ще я постави на везните на Божието пра­восъдие, и тогава ще видиш че всяка твоя молитва подобно на двете лепти на вдовицата ще заприличат на кюлче злато. Поме­никът е предвестник на твоята бъдеща среща с тези за които ти си се молил, и които ще ти бъдат благодарни повече отколкото гладните на този, които ги е хранил. Най-висшето човешко щас­тие е умението да обича. Любовта - това е самият живот, а по­меникът е възможност ежедневно да се учим на науката да оби-чаме хората.

В поменика сякаш се кръстосват пътищата от сърце към сърце. На тези които са на земята, в молитвата им за тези, които са спасени - това е пътя отиващ към небето. Молитвата за тези които са осъдени е лъч, слизащ в бездната на ада. Като се преси чат един с друг, тези пътища образуват кръст.

Господ казва: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери"/Мат.7:2/ и още: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. "/Мат.5:7/ Ако и ти толкова често разтва ряш своя поменик, както птицата крилете си, ще имаш надежда че и твоето име ще бъде вписано във вечния Поменик на небеса та - в Божията памет.

 

ВРАГОВЕТЕ НА МОЛИТВАТА

Молитвата има вътрешни и външни врагове. Първият враг е самолюбието. Самолюбието е неправилна любов към себе си. То се проявява по три начина - като тщеславие, сребролюбие и сластолюбие т.е. като стремеж към наслаждение.

Молитвата е вътрешен живот, а тщеславието е позиране живот навън, живот за хората. Молитвата е вътрешният, неви­дим и най-мощен фактор в битието на човешката личност. Ако може така да се каже - тя е стожер, център на личността, докато тщеславието заменя лицето с маска, а самата молитва превръща в представление. Тщеславният човек е „артист на светостта" Той не може да пребивава с ума в сърцето си, той непрестанно репетира роли, които ще играе пред хората, в това число и роля­та на молитвеник. Тщеславният ще намеква за силата и значи­мостта на своята молитва, ще разказва за необикновени случаи, или даже за чудеса като резултат на неговата молитва. Когато тщеславният се намира в човешко обкръжение, той е готов да се моли цели часове за да чуе похвали за своето благочестие. Страстта на тщеславието му дава демонична сила за молит­ва. Когато остане сам желанието да се моли изчезва. Тщеслав­ният не се моли, а само играе на молитва, затова молитвата му става бездушна и лицемерна. Тщеславието постепенно премина­ва в гордост. Гордият не чувства нужда от Божията помощ, той счита, че има достатъчно лични съвършенства, за да изпълни Евенгелието, или дори да го задмине. Гордият сам себе си прев­ръща в бог, затова и молитвата или изобщо изчезва, или при нея напълно се губи чувството на благоговение - той разговаря с Бога като с равен.

Следващото е сребролюбието. Помислите и чувствата на сребролюбивия се намират там, където е неговото богатство. Той непрестанно се вълнува как да го запази, да го умножи, дори на молитва мисли за пари. Неговата молитва е мъртва и студена. Това е само някаква външна дан на Бога, защото се надява не на Бога, а на парите - те са станали негов бог. Сърцето на сребро­любивия става твърдо като камък, а молитвата не оставя в него практически никаква следа. Апостол Павел нарича сребролюби­ето идолослужение /вж.Кол.З:5/.

Сластолюбието или любовта към чувствените наслади -това по същество, както и себелюбието, представлява неправил­на любов към себе си, когато човек отъждествява себе си със своето тяло. Молитвата изисква трезвение като прозрачност на ума, а наслаждението погасява светлината на ума. Наслаждени-ето се отнася към комплекса на нервната възбуда и затова, по правило, то приключва с душевна опустошеност, с умора и тъга. Всяко наслаждение - това е загуба на духовни сили. Наслаж­дението е един от главните врагове на молитвата, тъй като се явява сурогат и подмяна на духовната радост. Любовта към нас-лаждения прави човека хладен и егоистичен.. Молитвата за него става нещо неразбираемо и чуждо, затова вътрешно той я нена­вижда. Ако гордостта е преди всичко провокация против вярата, „замяна" на Бога със самия себе си, среброюбието е враг на на­деждата (не Бог, а богатството се превръща в гаранция за благо­получието на човека), то наслаждението - това е грях против любовта.

Следващият враг на молитвата е забравата. Целият жи­вот е една школа, а всеки ден - урок, който човек получава. Главният урок е, че ние никога не биваме изоставени от Бога. Забравата унищожава спомена за Божията помощт и Неговите благодеяния с които подобно на слънчевите лъчи е пронизан целият ни живот. Вторият урок е усвояване на истината, че гре­хът е смърт. Колко пъти след извършен грях опитно сме усеща­ли че попадаме в областта на смъртта, и че сме отхвърлени, че след извършване на греха нашата душа сякаш се превръща в гниещ и разлагащ се мъртвец, който носим в себе си. Третият урок в живота ни се заключава в постигане на това, че единстве­ната истинска радост - това е Бог, а всичко останало са илюзии и миражи. Забравата ни отнема спомена за тези необходими зна­ния, които сме придобили от мъчителен и горчив опит. Забрава­та е като птица, която кълве узрялите плодове и оставя клоните голи. Затова забравата е вид безумие - човек постоянно пада на едно и също място.

Друг враг на молитвата е незнанието или неразбиране­то. Незнанието бива волево - когато човек не знае затова, че не иска да знае. А главното знание се състои в това, че истински съществуващото е невидимия свят, докато всичко видимо под­лежи на разрушение и смърт. Човек се бои от това знание, той търси щастие във вещественото, в материалното, въпреки че в тях се таи велика лъжа, доколкото всичко материално се намира в робство от времето и смъртта.

Още един враг е неразумието. Неразумието е неправилна скала на ценностите, неправилно избрана цел, или неправилни средства за достигане на целта. Неразумието е прелъстяване от външното, вечно кръжене в тази плоскост на земното битие, къ­дето има само суета и мъчение на духа. Истинската мъдрост е да се почита като единствено благо Бог, а грехът да се счита като единствено зло. Всичко останало - за някакво междинно състоя­ние, не добро или зло, а просто някаква ситуация. След като за нас Бог е най-висшето и единствено благо, тогава най-важното в живота ни е богообщението, главно средство за което се явява молитвата. Любовта към наслаждения разлага човешката воля и го прави боязлив. Боязливостта е парализа за душата, сътресе­ние, потенциален предател и отстъпник. За да се преодолее бо­язливостта трябва да се унищожи нейната причина - привърза­ността към това, което човек се бои да не загуби. За да бъде пре­одоляна боязливостта трябва да се унищожат пристрастията,

любовта към телесен покой и наслаждения. Боязливостта ражда лъжа. А лъжата изтощава духовните сили на човека, защото след една лъжа следват други две. Лъжецът е принуден да задържа в ума си измислената от него картина, да и придава вид на истинс­ка, а за това изразходва много време и сили. Затова е и велика мъдростта винаги да се говори истината. Истината е проста, а лъжата - многолика. Бог е Истина, затова у Бога е съвършената простота. Бог не може да бъде видян извън истината, а молитва­та е път към познанието на Божеството. Лъжата унищожава или извращава молитвата. Светът на лъжата - това е областта на де­моните, независимо с какви причини и обстоятелства човек оп­равдава себе си.

Следващият враг на молитвата е леността. Тя е едно от следствията на наслажденията. В духовен план волята се проя­вява като внимание към думите на молитвата. Силите на душата са се „обособили" една от друга - затова за молитвата е необхо­дима воля, а не очакване кога ще ни се прииска да се молим. /Продължение в следващия брой/

Превод от: АРХИМАНДРИТ РАФАИЛ,     ДЬГХАНИЕ ЖИЗНИ, стр. 78- 82,116-120, Саратов, 2009 год.

 
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

Коментари
Няма мнения, вашето ще бъде първото.
Добави коментaр 
От:
Коментар:
Въведете кода от картинката в ляво

 
0.0908