0, колко хора се увличат от зли слухове и клевети за ближните! Много добри, благонамерени, дори умни хора са извършили големи злодеяния, след като били измамени от лоши слухове, повярвали на клевети, лекомислено станали оръдие на недобронамереността и зломислието. Защо става така? Защото те са забравили за основата на всички добродетели, за Богоугодния съд. Оставянето на съда естествено води до безразсъдни действия. Историята на човечеството неоспоримо свидетелства, че злодеянията на добродетелните хора са били безразсъдни действия, или, което е същото, действия, непредшествани от съд.

Светите отци, за да ни отклонят от такива действия, ни приканват да обърнем особено внимание на думите на Бога: Голям е поплакът против Содом и Гомора, и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене. Да разгледаме значението на думите, казани от нашия Господ Бог, да запечатаме в паметта си тези думи, да се ръководим от тях в нашето поведение, за да избягваме малките и големите злодеяния, често извършвани поради липсата на съд.

Градовете Содом и Гомора били разположени в плодородната долина под радостното небе на Палестина. Писанието сравнява тази долина по плодородие с Египет, а по необикновената красота на природата - с рая (Бит. 13:10). Жителите й, изобилствайки със земни блага, се предали на страстта на преяждането. За нас е непонятна степента, до която достигало развитието на преяждането у древните, ползващи се с непостижими за нас телесна сила и здраве. Беззаконието на Содом се състояло в гордост, пресищане и изобилие на вино (Иез. 16:49 -слав.). От пресищането обикновено се образува плътско състояние, неразделно с плътското мъдруване, или начин на мислене на човек неразумен, подобен на животните (Пс. 48:13, 21). Неотменна, главна, съществена черта на плътското мъдруване е гордостта, служеща за врата на всички грехове и пороци. Гордият е чужд на богопочитането, на страха Божий, на ува-: жението към Божия Закон и гражданския закон, чужд е на уважението към ближния, към неговата полза и благосъстояние, към самия живот, чужд е на самопознанието и добродетелите, той е враг и злодей за човеците и за себе си. Той е способен на всякакви беззакония, като имащ някакво особено право на извършването им. Гордият е човек с вкаменено сърце и демонски ум. От пресищането у содомците се развило плътско състояние, душа на плътското състояние станала гордостта. От съединението на сляпата гордост и плътското състояние се родило свойственото им чедо - ненаситният, необуздан разврат. Този разврат не се задоволявал с естественото удовлетворяване: той пожелал неестественото, неистово се устремил към него. Содомските жители, казва Писанието, бяха лоши и много грешни пред Господа (Бит. 13:13). Греховете им не се лекували със силни лекарства. Содомците не се опомнили, не се разкаяли за своя греховен живот нито след дванайсетгодишното робство у другоплеменен народ и цар (Бит. 14:4), нито след поразяването на тяхната войска и пленяването на значително число от техните граждани (Бит. 14:10-12). Неразкаяните грешници, безвъзвратно увлечени от греха, призовавали небесното наказание. Голям е поплакът против Содом и Гомора, казва Бог на Своя възлюбен пророк, и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене.

„Душата няма да се смири, ако не бъде лишена от хляб" - е казал преподобният Пимен Велики. Азбучен Патерик. "На свети Авраам, патриарх и пророк.

Бог, явил се на човека, в образа на човек, за да може последният да чуе думите Му, използва и човешка реч, за да може тя да послужи за назидание поради своята разбираемост и достъпност за всички хора, дори и най-простите. Всезнаещият, всевиждащ и вездесъщ Бог казва: ще сляза и ще видя. Ще сляза и ще видя, дали в Содом и Гомора се извършват тези велики беззакония, за които стига слух до Мене. В тези думи е скрита мисълта: „Не вярвам на слухове, но имам намерение да се уверя със собствено изследване и оглеждане". В тези думи се съдържа наставление за нас, да не бързаме да вярваме на думите на оклеветяващия и оклеветяващите някого, да не бързаме да осъждаме ближния, да наказваме и да убиваме, да не бързаме към строгостта и жестокостта, към делата и достойнството на палачите, преди сами да видим и да узнаем със сигурност това, в което обвиняват ближния. На скудоумието и лекомислието, на слабата, невъзвишена душа е свойствено скоро да вярва на думите на клеветниците, да се гневи на оклеветения, да се устремява към него с отмъщение и наказания, преди да е узнала дали обвинението е справедливо, или не. Злобата на злите често дава начало на такава мълва, а лековерието на лекомислените бива причина за разпространяването на тази мълва. Злобата на злохитрите изобретява клеветата и я предава на лекомислените и скудоумните за посяване в човешкото общество, и понякога нищожната грешка, нищожното съгрешение се използват за голямо добавяне на неправда към правдата, за украсяване на разказа с остри насмешки и злонамерени предположения. Така добродетелта се представя пред човешкото общество като грях, а недостатъкът, подобен на сламка - като престъпление, подобно на греда. Злото постъпва така най-вече за да прикрие себе си: но навлича опетнена дреха върху дейността, на ближния, лицемерно се съблазнява от тази дейност, лицемерно я осъжда, за да представи своята собствена дейност като светла. Необходимо е трезвение, необходима е внимателност, необходим е заповяданият от Бога съд, за да не бъде приета лъжата за истина, за не бъде дадено битие на несъществуващото, да не бъде превърнато нищожното в огромно, и простимото в непростимо. Злия слух трябва да проверяваме със собствения си съд. Учейки ни на това, Бог представя за пример Своето Божие действие. Голям е поплакът против Содом и Гомора, казва Той, и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене. Като всезнаещ, Той знаел с точност греховете на содомците и гоморците, но възлага върху Себе Си действие, свойствено на ограничените същества, та ние да действаме съответно на своята ограниченост, и да не си присвояваме действия, съответстващи на неограниченото същество, чиито слух и зрение не могат да бъдат погрешни, и което не е подхвърлено на лъжа и самозаблуда. Чул содомския вопъл, Бог не простира веднага ръката Си за наказание, но предшества наказанието с най-точно изследване на делото, макар че делото и без изследване Му било известно с точност. Оставянето на съда, единствена основа на правилните и истинно добри действия, било причина за големи злодеяния. Хората, предадени на суетата, непосветили живота си на благочестието, на ползата на човечеството и богоугаждането, непрестанно падат в този грях. Те дори не забелязват, че техният начин на действие е погрешен поради погрешността на началото, от което произлиза. Те не знаят за погрешността на своето начало, защото не знаят и не желаят да знаят Божия Закон. Те вършат неправда, като че вършат правда, вършат злодеяния, мислейки, че вършат велики добри дела или поне дела на справедливост. Пътят на глупавия е прав в неговите очи, казва Писанието (Притч. 12:15).

Пример за такава постъпка и поведение виждаме в действията на Пентефрий, фараоновия царедворец, относно целомъдрения и добродетелен Йосиф. Жената на Пентефрий се заразила с престъпна страст към Йосиф и като не получила удовлетворение, от чувство за отмъщение наклеветила невинния и праведния пред мъжа си. Пентефрий без никакво разследване и изпитване затворил Йосиф в тъмница. На Пентефрий собствената му постъпка изглеждала толкова основателна и правилна, разбира се, поради навика за такива действия, че дори и на ум не му дошло да провери през цялото време, в което Йосиф се измъчвал в тъмницата, докато не бил изведен от нея по Божи Промисъл. Не е удивително, че един езичник, непознаващ истинния Бог, се е подхвърлил на такава погрешност, свързана със злодеяние: на нея са се подхвърляли и свети мъже, когато забравяли, че действията относно обвинените и тяхното наказание, трябва да бъдат предшествани от съд. Забравяйки това, равноапостолният император Константин предал на смърт дабродетелния, обичан от всички свой син Крисп, оклеветен от неговата мащеха Фавста по същия повод, по който бил оклеветен от египтянката Йосиф. Впоследствие се открила истината. Императорът се предал на дълбока печал, плакал, ридаел, разкайвал се за своята необмислена постъпка и се почувствал принуден след наказанието на невинния да подхвърли на наказание виновната, Фавста била лишена от живот. Последвали две убийства, едното справедливо, другото несправедливо: причина и за двете било оставянето на заповядания от Бога съд и прибързаното, необмислено действия под влиянието на клевета.

В житието на свети Йоан Милостиви, патриарх Александрийски, четем следния поучителен и в същото време страшен разказ. Езин монах ходел в продължение на няколко дни из Александрия, водейки със себе си млада, много красива девица. Мнозина, като го видели, се съблазнили и помислили, че той я има за грях, и донесли за това на патриарха. Патриархът веднага издал заповед да хванат и двамата, да ги подхвърлят на тежко телесно наказание и да ги затворят в тъмница. Когато настъпила нощта, монахът се явил насън на патриарха, показвайки му гърба си, изранен от немилосърдното биене. „Угодно ли ти е това, владико? - казал той. - Така ли си научен от апостола да пасеш Христовото стадо, не принудено, а доброволно и по Бога (1 Петр. 5:2). Повярвай ми, че ти си сгрешил като човек". Като казал това, монахът си отишъл от него. Патриархът се събудил и започнал да мисли за видението; като разбрал своето съгрешение, той седнал на леглото, скърбейки и съжалявайки за необмислената и прибързана постъпка. С настъпването на утрото заповядал да доведат при него монаха, за да го види и да узнае той ли му се е явил насън. Монахът дошъл с големи усилия, защото едва можел да се движи от тежките рани. Патриархът, като го видял, станал като мъртъв, и не могъл да произнесе нито дума. Като дошъл на себе си, той помолил монаха да съблече дрехата си, за да се увери толкова ли е изранен, колкото го е видял в съня си. Монахът с труд се съгласил да съблече дрехата си. Когато я съблякъл, се открило, че той бил евнух, което не узнали по външността му, тъй като бил млад. Патриархът, като видял изтерзаното му тяло, много съжалил за това, и, като повикал оклеветилите го, ги отлъчил за три години от Църквата, а монаха помолил за прошка и му казал: „Брате! Прости ми, защото аз направих това в неведение. Аз съгреших пред Бога и пред тебе. Но ти не биваше да ходиш така открито из града с девицата, за да не се съблазнят миряните: нали носиш монашески образ". Тогава монахът отговорил с голямо смирение: „Повярвай ми, владико, ще ти открия цялата истина. Преди това бях в Газа и отивайки да се поклоня на гроба на светите мъченици Кир и Йоан, срещнах тази девица вечерта. Тя припадна в нозете ми и със сълзи ме умоляваше да й позволя да върви с мен. Аз й отказах и исках да се отдалеча от нея. Но тя, вървейки след мен, казваше: „Заклевам те в Бога Авраамов, дошъл да спаси грешниците и идещ да съди живи и мърви, не ме оставяй". Като чух това, аз й казах: „Защо така ме заклеваш, девице?" Тя, ридаейки, ми отговори: „Аз съм еврейка. Искам да оставя зловерието на отците и да стана християнка, умолявам те, отче, не ме оставяй, но спаси душата ми, желаеща да повярва в Христа". Като чух това, аз се уплаших от Божия съд и като я взех със себе си, я учех на светата вяра. Като стигнахме до гроба на светите мъченици, аз я кръстих в църквата и ходя с нея в простота на сърцето, с намерение да я поселя в женски манастир". Патриархът, като чул това, въздъхнал и казал: „Колко съкровени раби има Бог! А ние, окаяните, не ги знаем". И пред всички разказал видението, което имал през нощта. Той взел сто жълтици и искал да ги даде на монаха, но монахът не пожелал да вземе нито една, и казал: „Ако монахът вярва, че Бог се грижи за него, той не се нуждае от злато, а ако обича златото, то не вярва в съществуването на Бога". Като казал това, той се поклонил на патриарха и си отишъл. Научен от горчивия опит, патриархът се пазел от лекомисленото осъждане на ближните и учел на същото своите словесни овци.

Между нашите душевни недъзи, породени от падението, се забелязва невиждане на своите недостатъци, стремеж да ги скрием и в същото време жажда да виждаме, да разкриваме и да наказваме недостатъците на ближния. Когато нямаме начин да разкрием недостатъците на ближния, или поради несъществуването на тези недостатъци, които бихме искали да видим в него, ние прибягваме към измислици, прикривайки, украсявайки и подкрепяйки ги с блестящи остри думи. Собствените ни недостатъци ни изглеждат извиними и нищожни, а недостатъците на ближния се стремим да увеличим, да ги представим достойни за всяко порицание и наказание. Този душевен недъг е развит във висша степен у невнимаващите над себе си, но той съществува и у внимаващите над своето спасение. Необходима е бдителност над себе си, за да избегнем увличането от този недъг. Свети Давид паднал в тежко съгрешение и в продължение на много време, както често става с падналите в пропастта на греха, не могъл да дойде в състояние на осъзнаване и разкаяние. Господ заповядал на пророк Натан да изобличи Давид. Пророкът изобразил пред царя неговото съгрешение с притча, в която и грехът, и съгрешилият били прикрити - и искал съд и наказание за съгрешилия. Давид веднага произнесъл присъда, много превишаваща строгостта на закона (2 Цар. 12:1-14). Такова е свойството на нашето паднало естество! За своя грях ние търсим снизхождение и милост, а за греха на ближния - осъждане и наказание. Необходима е предпазливост и внимание; необходимо е да се пазим от самите себе си. Не съди според своето мнение и съображение, съставили се от клевети, от слух и слухове, от собственото ти повърхностно наблюдение, но подражавай на Бога, Който е казал: Голям е поплакът против Содом и Гомора, и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене. Увери се с най-голяма точност и едва тогава се решавай на съд, ако това изисква от теб законът, забраняващ и самото осъждане на ближния, когато то се извършва произволно, без изискването на закона. Завистта, ненавистта и клеветата представили пред човешкото общество най-големите праведници, и дори Самия Богочовек като най-големи злодеи.

Богоугодният съд трябва да предшества не само всички наши действия по отношение на ближния, за да избегнем осъждането и обвинението на невинни и праведни хора или вземането на жестоки мерки против съгрешения, които съвсем не изискват такива мерки, той трябва да предшества и всичките ни действия, както външните, така и вътрешните. Този съд светите отци наричат духовно разсъждение, главната добродетел, от която зависи правилността, а следователно и цялото достойнство на всички останали добродетели. Добродетелта може да бъде неправилна, и злото може да се облича в маската на добродетел. Нашето естествено добро е смесено със зло и повредено от него; по причина на нашата повреденост ние никак не можем да се доверяваме на явяващите се в нас добри мисли, нито на добрите, на пръв поглед, сърдечни влечения. И нашата ограниченост, и състоянието на падение изискват нашите действия непременно да бъдат предшествани от разследване.

Преподобният? Касиан Римлянин ни предава следното превъзходно учение на свети Антоний Велики за духовното разсъждение. Някога при този Божий угодник се събрали светите старци от околните пустини и манастири, и в продължителна нощна беседа се заели с разглеждането коя добродетел запазва монаха от самопрелъстяването и дяволските мрежи. Едни от старците посочвали поста и бдението, защото чрез тях се изтънчва мисълта и придобила чистота, може по-удобно да се приближава към Бога. Други посочили нестяжанието и презрението към имуществото, защото при това мисълта, разкъсала веригите на многоразличните земни грижи, удобно се усвоява на Бога. Други отдавали предпочитание на милостинята, позовавайки се на думите на Господа: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира, и пр. (Мат. 25:34). Като изслушал мнението на всички, Великият Антоний отговорил: „Всичко, което казахте, е необходимо и полезно за търсещите Бога, но не можем да поставим тези добродетели на първо място, защото виждаме мнозина, водещи живот в пост и бдение, отдалечили се в пустинята, запазили най-строго нестяжание, раздали цялото си имущество за милостиня и достигнали, по причина на милостинята, до крайна нищета, и след това нещастно отпаднали от добродетелите, подхлъзвайки се към греховен живот и дори към отстъпление от вярата. Кое било причина за тяхното душевно разстройство? По мое мнение, не нещо друго, а именно това, че те нямали дара на разсъждението. Разсъждението научава човека да се отклонява от неумереността във всичко и да върви по царския път. То не допуска нито да бъдем ограбени от дясната страна с безмерно въздържание, нито да се свличаме от лявата страна с излишно послабление към тялото. То е като око и светилник за душата, според учението на Евангелието, което казва: Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно (Мат. 6:22, 23). Така е! Разсъждението, разглеждайки всички помисли и дела на човека, отстранява всяка лукава и неугодна на Бога мисъл и намерение, и отдалечава прелестта от нас. Това може да се докаже чрез Божественото Писание. Саул, първият израилски цар, нямайки разсъждение, се помрачил в мислите си и не могъл да разбере, че на Бога е по-благоугодно подчинението на Неговата заповед, отколкото принасянето на самоволна жертва, той прогневил Бога с това, с което мислел да Му угоди. Саул не би се подхвърлил на това, ако би придобил в себе си светлината на разсъждението. Апостолът нарича разсъждението слънце: Слънце, е казал той, да ви не залязва гневни (Еф. 4:26). Разсъждението се нарича управление на нашия живот, както е казано в Писанието: които нямат управа, падат като листа (Притч. 11:14 - слав.). В Писанието то се нарича и съвет, без който не бива да вършим нищо. Всичко върши със съвет: със съвет пий вино (Притч. 31:4 - слав.). И още: Каквото е разрушен град, без стени, такова е човек, който върши нещо без съвет (Притч. 25:28 - слав.). В разсъждението са съединени премъдрост, разум, духовно чувство, различаващо добро от зло (Евр. 5:14), без които нито се съзижда нашият вътрешен дом, нито нито се събира духовно богатство (Притч. 24:3, 4). Това ясно доказва, че без дара на разсъждението нито една добродетел не може да се придобие, нито да остане твърда докрай. Майка и пазителка на всички добродетели е разсъждението". С това виждане и мнение на великия Антоний се съгласили и другите отци".

Духовното разсъждение се придобива чрез четенето на Свещеното Писание, и преди всичко на Новия Завет, и с четене на светите отци, чиито писания съответстват на начина на живот, воден от християнина. Християнинът, живеещ в света, трябва да чете отците, написали наставления за всички християни изобщо; християнинът, живеещ в общежителен манастир, трябва да се храни с четене на отеческите наставления, написани за общежителните монаси, християнинът, пребиваващ в уединение, да се потопява в дълбочината на учението на своите отшелници, постоянно пребиваващи в самонаблюдение и от духовното, благодатно виждане на себе си преминаващи към духовно, благодатно виждане на Бога. Необходимо е четенето да съдейства на живота: Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си (Иак. 1:22). Необходимо е животът да съответства на четенето, и прочетеното да бъде осъществявано на дело, за да не се възбужда от него само празна мечтателност, водеща до състояние на разгорещяване и самопрелъстяване. Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми (Пс. 118:105), казва Свещеното Писание, наричайки нозе дейността изобщо, пътеки - личните постъпки на християнина, светлина - духовното разсъждение. При изучаването на Божия закон, при собственото усилие за изпълнение на Божия закон трябва да изпросваме с усърдна и смирена молитва благодатно озарение Свише. И на това ни учи Свещеното Писание: Не ми давай да се отклоня от Твоите заповеди (Пс. 118:10). Научи ме на Твоите наредби (Пс. 118:12). Отвори очите ми, и ще видя чудесата на Твоя закон (Пс. 118:18). Не скривай от мене Твоите заповеди (Пс. 118:19).

Спасително е наставлението на Свещеното Писание и светите отци - всички наши действия да бъдат предшествани от богоугоден съд, да подлагаме на този съд всички наши намерения, всички наши помисли, всички сърдечни стремежи и влечения, да насочваме и вътрешния, и външния си живот според словото Божие и Божия разум. Без това нашето поведение не може да бъде нито благоразумно, нито добродетелно, нито богоугодно. Без това ние непрестанно ще се подхвърляме на измама отвън и на самопрелъстяване вътре в себе си. Страхът Божий да ни научи на трезвение и внимание, а изучаването на Словото Божие и животът според Словото Божие да ни доставят духовно разсъждение, което е врата към чертога на добродетелите и съкровищницата на духовните блага. Ще се изпълнят, непременно ще се изпълнят над нас думите на Господа: с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:2). Амин.