Архимандрит РАФАИЛ /Карелин/ 

Способността да се молим преставлява най-висшето човешко достойнство. Ако с дара на словото човек се отличава от всички земни същества (светите отци наричат човека словесно същество), то молитвата въздига човешката душа в равно достойнство с Ангелите. (Преподобни Максим Изповедник пише за молитвениците, че тяхната душа е равна на Ангелите с изключение на това, че Ангелите за разлика от хората, нямат похот и гняв). Нито една добродетел, нито едно духовно дарование, нито една заповед, не са в състояние да извисят човека на такава висота като молитвата. Затова тя е царица на всички добродетели.

Когато не ни се иска да се молим и думите на молитвата ни изглеждат като сух пясък, който се набива в устата, тогава трябва да си кажем, че това е лъжа, че нашият дух винаги иска да се моли, винаги иска да бъде с Бога и че от молитвата ни отблъсква не леността, а болестта на душата ни. Както не можем да отъждествяваме своето тяло с гнойните рани по него, така не можем да отъждествяваме себе си, и най-вече - своя дух, с тази болезнена жажда за наслаждения, с този стремеж към външното, които противостоят на нашата молитва. Трябва да се запитаме „Кой съм аз? Моят дух, който е око на вечността, или моите страсти, които са гробовните червеи, хранещи се с гниещото в земята? Аз - това е моят дух, мое може да се нарече душата ми. Отчасти мое е тялото ми, което ще възкръсне с други свойства, съобразно тези на душата, тогава и то ще бъде истински мое. Всичко останало не е мое."

Да се търси щастието във външното - това е най-страшната измама на демоните. Адам търсил пълнота на битието си не в Бога, а в някакъв външен предмет, в някакъв плод, който в своето безумие счел за източник на могъщество, наслада и блаженство. Когато и ние търсим смисъла на живота и щастието във външното, тогава повтаряме съдбоносната, фатална грешка на Адам. Като обоготворил външното, той загубил Бога като вътрешен фактор на живота си. Външното се обоготворява от страстите. Връщането отново от външното към вътрешното и от вътрешното към Бога става възможно само чрез молитвата. Затова, да се учим на молитва, означава да се учим на спасение. Да намерим собственото си сърце означава да намерим Бога, а намирането на сърцето е възможно само чрез Бога. Както и да се срещнем с Бога е възможно само в сърцето. Да влезем с ума в сърцето е въможно само чрез светлината на благодатта, защото без Бога дълбините на сърцето, скрити от нас, остават незнайни за нас самите. Това е също като съкровище, заровено в земята -човек минава по място, което му се струва познато, стъпва по него без да знае какво се пази там.

Това е първия предмет за размисъл, който обаче няма нищо общо с медитацията т.е. самовнушението, за което, както и за хипнозата, е необходимо пасивно състояние на съзнанието. Медитацията, образно казано, вкарва в духовната природа на човека разнородно на нея вещество.

Вторият предмет за разсъждение е действието на времето в плоскостта на битието, вечността и времето. Всичко външно се намира под властта на времето, то не е наше. Ние само влизаме в съприкосновение с него. Наше е това, което можем да задържим. В потока на времето всичко се руши и изчезва...Животът във времето - това е низша форма на живот, това е само подготовка за живота във вечността. Велико заблуждение е да се счита пътя, който се губи в далечината, за свой собствен дом. Истинския живот - това е вечният живот. Там няма загуби, разочарования, чувство за собствено безсилие, там няма промяна, а разкриване. При това вечността не е някаква неподвижност, вечността е динамика. Има два аспекта на вечността - вечен живот и вечна смърт. Трето състояние няма. Земният ни живот протича на фона на вечността, за която ние сме забравили. Времето ще бъде прибрано, както в театъра прибират подиума, и тогава неочаквано ще се окажем в сферата на вечността. Там човек ще види себе си такъв, какъвто е в действителност. Който не е изкоренявал от сърцето си богоборческите страсти когато е имал възможност за това (през земния си живот) - ще се окаже, че в неговото сърце цари смърт. Страстта и грехът - това не е просто слабост (тяхната метафизическа основа са ненавистта и богоборчеството), това е едно друго царство - царството на сатаната.

Трети предмет за размисъл е смъртта. Един от парадоксите на нашето време се състои в това, чс виждайки навсякъде смъртта, ние най-малко от всичко мислим за нея във връзка със собствения си живот. Струва ни се, че ние сме изключение от общото правило - всички ще умрат, но до нас смъртта няма да се докосне. Смъртта е винаги нежелана, винаги е трагична. Една от причините за това е нашата неподготвеност за нея. Ние се страем да излъжем себе си, за да можем спокойно да грешим. В това отношение всички ние приличаме на щрауса, който, както казват се спасява от враговете си като си заравя главата в пясъка. Така той нищо не вижда и си мисли, че и враговете му не виждат. Удивително е, че щраусът е едно от най-бързоногите същества, което дори конник на кон не може да догони. И ако той знаеше от кого и как трябва да се спасява, тогава би запазил живота си. Ако човек помни смъртта и се готви за нея с покаяние и молитва, тогава смъртта ще стане за него преход във вечния живот, а не палач, влязъл през вратата на дома му, за да го върже и след това да го екзекутира.

Затова е необходимо да помним за последния ден на своя живот, какъвто може да стане всеки, дори днешния ден. Преподобни Йоан Лествичник счита помненето на смъртта като необходимост за молитвата. Трябва да питаме себе си: „Кой си ти, защо си дошъл тук (на земята), кога и къде ще отидеш оттук?" Йоан Лествичник пише: „Някои казват, че молитвата е нещо по-добро от помненето на смъртта, а аз възпявам две същества в едно лице." (В смисъл - и двете служат на една цел и са еднакво необходими.)

Все пак, най-непоносимото на ада е не мъчението, а скръбта от загубата. Грешникът знае, че е загубил това, което е могъл да бъде, без да се възползва от дадената му възможност. Но в ада вече няма място за покаяние. Там е едно демоноуподобяване и затова съзнанието за загубата на вечния живот предизвиква у грешника ненавист към Бога, подобна на ненавистта на демона към Него. В ада, дори хората най-близки по родство помежду си, ще се нанавиждат един друг. Там осъдените на вечни мъки бащи, майки и деца ще застанат един срещу друг в образите на мерзки и страшни чудовища. В човека може да се обича само доброто, независимо дали е реално или предполагаемо. Рафинираното зло не може да бъде обичано. Когато в злото няма дори следи от възраждащото добро, това вече подлежи на самоунищожение. Адът - това е разлъка, разделение между доброто и злото. Адът, както и раят са динамични, с тази разлика, че в ада тече процес на разпад. Там има само центробежни сили. Затова грехът, разкривайки се във вечността, ще прави всеки грешник все по-голямо подобие на сатаната. Както за античния, така и за съвременния хуманизъм се оказва еднакво трудно да възприемат учението за ада. Те предпочитат да го приемат ту като „педагогически прийом", ту като „зловеща митология". По същество това е апология на греха, самоуспокоение на грешника, който не желае да се бори със своите страсти. Ако човек знаеше колко ужасни и мерзки са демоните, тогава би разбрал че царството на демона - това е царството на вечната смърт. Че грехът не е просто намаление на доброто, а в метафически план е убийство на Христа. Затова неразкаяният грешник е богоубиец. Грехът - това е раздяла на душата с Бога. Бог е Живот и Източник на живота. Друг източник няма. Безсмъртието без Бога се превръща в смърт.

Последният предмет за размисъл е райското блаженство. Човекът е създаден за рая. Раят е пребиваване с Бога. Вътрешният рай - това е Божествената светлина в човешкото сърце. Тук, на земята, човек се чувства изгнанник, той е нещастен и страда -това е универсален факт. Външно благоприятните условия на живот не избавят от страданията - това означава, че с човечеството се е случило нещо наистина ужасно. Отведнъж цялата му . история се превръща в трагедия. Така може да страда един цар, който е загубил царството си. Човекът тръси щастие, но никъде не го намира.. Философията не указва път нито към щастието, нито към избавлението. Тя се оказва един лабиринт - като отваря една врата, човек вижда десет други затворени, при това като ги отваря, той не знае дали се приближава до изхода или не. Чувствените удоволствия също не носят щастие. Хората, които изцяло са се предали на страстите имат унили и мрачни лица. Единственото просветление в живота на човека е чувството на близост с Бога. Това са онези капки духовна радост, които човек усеща в молитвата, особено в Тайнствата, или при чудотворните икони, и които са живителни за него както капките вода за умиращия от жажда в пустинята.

Какво означава думата „свят", която употребяваме не само в литургичния, но често и в обикновения живот? На какво основание Църквата канонизира подвижниците на вярата, свидетелства за тяхната святост и ни дава право да се обръщаме към тях с молитва?

Ако попитаме околните, в това число и християни, които живеят църковен живот, какво означава „свят човек", ще получим различни отговори. Едни ще кажат, че свят означава човек с чист и безукорен живот. Други ще твърдят, че светостта е самоотверженост и безкористно служение на хората. Трети ще посочат такива белези като милосърдието, състраданието, отзивчивостта. Оказва се, че за болшинството от хората светостта е наличие на високи нравствени достойнства. В действителност, по същество, всичко това са качества и свойства на светостта, нейни проявления в различни жизнени ситуации и обстоятелства, а не самата святост. Всички изброени човешки достойнства, дори в своята съвкупност, не дават изчерпателна представа за това което искаме да определим.

Думата „святост" по своето значение отива много по-дълбоко. Не намерихме нито един неин синоним, доколкото действително светостта не е качество. Светостта е това, което прави човека нова твар, творческата Божествена сила. Свят е този човек, у когото пребивава и действа благодатта. Свят е този, който е дал в сърцето си място на Светия Дух. Свят е този, който е станал лъч, възсиял от Таворската светлина. Тук, на земята, благодатта може само да се придобие и да се загуби. Живота дори на великите подвижници представлява редуване на постоянно изменящите се взаимоотношения между благодатта и човешката воля, между светостта и греха. Това е порцес, който у аскетите се нарича невидима борба. Във вечността, когато изпитанията вече останат назад в миналото, Божията благодат ще възпълни (ще допълни) недостигащото и ще се съедини с човешката душа неразлъчно, неразривно, завинаги. А след възкресението тя ще преобрази и одухотвори телата на светиите. /Преп. Макарий Велики утвърждава, че даже светиите в своя земен живот не достигат състояние на съвършенство. В своите творения във връзка с това той пише: "Досега не познавам нито един човек-християнин съвършен или свободен. Напротив, дори някой да се упокоява в благодатта, той достига до тайни и откровения, до усещането на великата сладост на благодатта, но и грехът съпребивава вътре в него. (Преп. Макарий Египетски, Духовные беседы, Св.Тр.Сергиева Лавра, стр.71, 1994 год./ Нещо повече, светостта във вечния живот - това не е статика, а вечно приближаване към Божеството, вечно възхождане по духовните степени, вечно озарение от Божествената светлина (което на езика на аскетиката се нарича обожение) - всичко това придобива все по-голяма сила и интензивност. В тази светлина човек се преобразява и става все по-способен да съзерцава Божествената красота, а сам става от това все по-прекрасен, подобно на кристал, в който се отразяват лъчите на изгряващото слънце. /Продължава в следващия брой/

Превод от: АРХИМАНДРИТ РАФАИЛ,     ДыХАНИЕ ЖИЗНИ, стр. 82-92, Саратов, 2009 год.