Възлюби ближния си като себе си (Лук. 10:27).

Възлюбени братя! Такава заповед на нашия Господ Бог ни възвестява днешното Евангелие. Евангелието добавя, че в любовта към Бога и любовта към ближния се съсредоточава целият Закон Божи, защото любовта е такава добродетел, която се съставя от пълнотата на всички други добродетели. Любовта е свръзка на съвършенството (Кол. 3:14), според определението на Апостола.

Очевидно е, че за да възлюбим ближния като себе си, предварително трябва правилно да обикнем себе си.

Обичаме ли себе си? Независимо от странността на този въпрос - нов и занимателен поради своята привидна излишност, - трябва да кажем, че много рядко някой от човеците обича себе си. По-голямата част от хората ненавиждат себе си, стремят се да си причинят колкото е възможно повече зло. Ако измерим злото, извършено от човека през неговия живот, ще се намери, че и най-лютият враг не му е направил толкова зло, колкото сам човек е причинил на себе си. Всеки от вас, вглеждайки се безпристрастно в своята съвест, ще намери тази забележка за справедлива. Каква е причината за това? Каква е пичината за това, че ние непрестанно правим зло на себе си, въпреки че постоянно и ненаситно желаем добро на себе си? Причината се състои в това, че ние сме заменили правилната любов към себе си със самолюбие, което ни внушава да се стремим към безразборно изпълнение на нашите пожелания, на нашата паднала воля, ръководена от лъжеименен разум и лукава съвест.

Ние се увличаме и от користолюбие, и от честолюбие, и от отмъстителност, и от паметозлобие, и от всички греховни пожелания! Ние мамим и заблуждаваме сами себе си, мислейки да удовлетворим любовта към себе си, докато всъщност удовлетворяваме единствено нашето неудовлетворимо самолюбие. Стремейки се да удовлетворим нашето самолюбие, ние злодействаме спрямо себе си, погубваме себе си.

Правилната любов към себе си се състои в изпълнението на животворящите Христови заповеди: любовта се състои в това, да постъпваме по Неговите заповеди, е казал свети Йоан Богослов (2 Йоан.

1:6). Ако не се гневиш и не проявяваш паметозлобие - ти обичаш себе си. Ако не се кълнеш и не лъжеш - обичаш себе си. Ако не обиждаш, не крадеш и не отмъщаваш, ако си дълготърпелив към твоя ближен, кротък и незлобив - обичаш себе си. Ако благославяш ония, които те кълнат, правиш добро на ненавиждащите те, молиш се за причиняващите ти беди и повдигащите гонение против теб -обичаш себе си; ти си син на Небесния Отец, който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, Който изпраща дъжд на праведни и неправедни. Ако принасяш на Бога внимателни и топли молитви от съкрушено и смирено сърце, ти обичаш себе си. Ако си въздържан, нетщеславен и трезвен - обичаш себе си. Ако чрез милостинята към бедните братя пренасяш своето богатство от земята на Небето и твоето тленно имущество правиш нетленно, а временната собственост - вечна собственост, която никой няма да ти отнеме, ти обичаш себе си. Ако си милостив дотолкова, че да състрадаваш на всички немощи и недостатъци на твоя ближен и се отказваш от осъждането и унижаването му, ти обичаш себе си. В същото време, когато ти си забраняваш съденето и осъждането на ближния, на което нямаш никакво право - правосъдният и милосърден Бог отстранява праведния съд и отменя праведното осъждане, заслужени от теб заради многото ти грехове. Желаещият да обича себе си правилно, да не се прелъстява и да не се увлича от самолюбие, тоест от своята паднала воля, ръководена от лъжеименен разум, трябва внимателно да изучи евангелските заповеди, които съдържат в себе си духовен разум и привеждат своя изпълнител към усещанията на новия човек. При изучаването и след изучаването на евангелските заповеди е необходимо с цялата си бдителност и трезвение да следим сърдечните пожелания и влечения. При строга бдителност за нас ще стане възможно внимателното разглеждане на нашите пожелания и влечения. От навика и от страха Божий това разглеждане става като че естествено упражнение за нас. Не само всяко пожелание и влечение, явно противоречащо на евангелските заповеди, трябва да бъде отхвърляно, но и всички пожелания и влечения, нарушаващи сърдечния мир. Всичко, произлизащо от Божествената Воля, бива съпътствано от свят мир, според опитното учение на светите отци, и обратно: всичко, съпътствано от смущение, има за свое начало греха, макар и външно да изглежда най-високо добро.

Обикналият правилно самия себе си може богоугодно да обича ближния. Синовете на света, страдащи от самолюбие и поробени от него, изразяват

любовта към ближния с безразборно изпълнение на всичките му пожелания. Учениците на Евангелието изразяват любовта към ближния с изпълнението на всесветите заповеди на своя Господ относно него, задоволяването на човешките пожелания и прищевки те смятат за душепагубно човекоугодие и се боят от него толкова, колкото се боят от самолюбието и го избягват. Самолюбието е изкривяване на любовта по отношение на самия себе си, а човекоугодието - изкривяване на любовта по отношение на ближния. Самолюбецът погубва себе си, а човекоугодникът -и себе си, и ближния. Самолюбието е горчиво самопрелъстяване, а човекоугодието се опитва да направи и ближния съучастник в това самопрелъстяване.

Не мислете, братя, че от себеотрицанието любовта придобива несвойствена на нея суровост, а от строгото изпълнение на евангелските заповеди изгубва топлината, става нещо хладно и механично. Не! Евангелските заповеди прогонват от сърцето плътския огън, който много скоро угасва при най-малкото съпротивление, но въвеждат духовния огън, който не могат да угасят не само човешките злодеяния, но и усилията на самите паднали ангели (Рим. 8:38, 39). Този свещен огън имал в себе си светият първомъченик Стефан. Извлечен извън града от своите убийци и бит с камъни, той се молел. Последвали смъртоносни удари, от тяхната сила Стефан паднал полумъртъв на колене, но огънят на любовта към ближния в минутите на раздяла с живота още по-живо пламнал в него, и той извикал с висок глас за своите убийци: Господи, не зачитай им тоя грях! (Деян. 7:60). С тези думи първомъченикът предал духа си на Господа. Последното движение на сърцето му било движение на любов към ближния, последната дума и дело била молитвата за своите убийци.

Невидимият подвиг против самолюбието и човекоугодието първоначално е свързан с труд и усилена борба: нашите сърца, подобно на сърцата на нашите отци и праотци, от времето на падението на нашия родоначалник в областта на греха, всякога се противят на Светия Дух (Деян. 7:51). Те не осъзнават своето падение, с ожесточение отстояват своето бедствено състояние, като състояние на пълно доволство и съвършено тържество. Но за всяка победа над самолюбието и човекоугодието Сърцето бива наградено с духовно утешение, вкусило това утешение, то още по-мъжествено встъпва в борба и по-лесно удържа победа над себе си и над усвоеното от него падение. Все по-честите победи привличат все по-чести

посещения и утешения на благодатта, тогава човек с ревност започва да потъпква угаждането на себе си и своеволието, стремейки се към евангелско съвършенство по пътя на заповедите, изповядвайки и тайнствено пеейки на Господа: Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, кога разшириш сърцето ми (Пс. 118:32).

Братя! Да встъпим мъжествено в борбата със самолюбието под ръководството на Евангелието, в което е изобразена Божията воля, благоугодна и съвършена, в което тайнствено живее Новият Адам, Христос, и предава сродството със Себе Си на всички Свои чеда, истинно желаещи това сродство. Да се научим правилно и свято да обичаме себе си, и тогава ще можем да изпълним всесвятата заповед на нашия велик Бог по отношение на ближния: Възлюби ближния си като себе си. Амин.