ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО

В една от синагогите Иисус поучаваше в събота. Възлюбени братя! Утешително е да слушаме, че нашият Господ Иисус Христос в съботния ден, имащ във ветхозаветната Църква същото значение, което в новозаветната има възкресният, или неделният ден, се е занимавал с поучаване на народа. Сега ние, събрали се тук в светия храм, в името на нашия Господ Иисуса Христа, осемнадесет столетия след Неговото отшествие от земята, се занимаваме със същото. Ние не виждаме нашия Господ с телесните си очи, но се вглеждаме в Него и Го виждаме с очите на вярата: ние слушаме Неговото учение, възвестявано от светото Евангелие; събитията, изпълващи Неговото земно странстване, описани със свята простота и необикновена яснота от Апостолите, живописно се изобразяват пред нас; те като че се извършват пред нас. Посредством светите тайнства ние влизаме в непрестанно общение с Господа, ние можем да усилим и развием това общение чрез непрестанно размишление за Него, с дейност, насочена към Неговите всесвети заповеди, чрез постоянно молитвено отношение към Него и призоваването Му. Така е: нашият Господ Иисус Христос е сред нас. Него Го няма само за този, който отхвърля Неговото присъствие. Това не е измислица на разгорещеното въображение! Това не е прелъстителна мечта! Сам Господ е казал на Своите ученици: Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършеха на света (Мат. 28:20). Който не вижда присъстващия Господ, той не е Христов ученик.
Няма никаква полза да виждаме Господа с телесните си очи, когато умът е заслепен, когато вярата - тази сила на духовното виждане - не действа. Напротив, когато действа вярата, тогава се отварят Небесата, и се вижда Синът отдясно на Отца, Който е навсякъде по Божество и всичко изпълва, неописан. Нищо не ни пречи да придобием вяра! Да придобием вяра - и ще получим виждане. Да престанем да се задоволяваме с бледо, буквално познание за Бога, да прострем разслабените си ръце към делата на вярата, да придобием деятелна, жива вяра - само при такава вяра се явява Господ.
Безчувствени и слепи са телесните очи, когато е заслепен умът. Нашият Господ Иисус Христос по време на Своето пребиваване на земята извършил изумителни чудеса в уверение на Своето Божество, тези знамения били толкова очевидни и осезателни, че Божеството на въплътилия се Бог трябвало да стане явно и ясно и за най-ограничените и чувствени хора. Но хората гледали с четири очи и не виждали нищо. Като че с удивление и недоумение, като че оплаквайки се от съвременниците и страдайки за тях, Евангелистът казва: Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него! (Йоан. 12:37). По-нататък Евангелистът разкрива и причината за такова заслепение: помрачението на ума, ожесточението на сърцето, пораждащи се от греховния живот, правещи зоркостта и здравето на чувствените очи безполезни за познанието на Истината (Йоан. 12:40; 3:19, 20).
Събитието, разказано днес от Евангелието, е ужасно. Господ, след произнасянето на поучение към народа, завършил поучението с изцеляване на една жена, измъчваща се под бремето на тежък и продължителен недъг. Неразбралите думите можели да разберат чудото, непозналите Бога по Неговите думи за вечен живот, както Го познал свети Петър (Йоан. 6:68), можели да Го познаят поне като богоугоден човек чрез извършеното знамение, както Го познал Никодим (Йоан. 3:2), или както Го познал изцеленият слепец (Йоан. 9:33). Гледката била крайно скръбна, назидателна, поразителна. Падналият ангел, на когото човечеството се подчинило и към когото се приобщило чрез падението, свързал една жена със странен и особено мъчителен недъг. Жената се прегърбила, и в това приведено положение прекарала осемнадесет години, нямайки възможност да изправи членовете си, за да им даде почивка от неестественото положение. Господ казал на тази жена: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога (Лук. 13:12, 13).
В това време, когато жената, така леко отхвърлила от себе си измъчващото я бреме, във възторг прославяла Бога, в това време, когато събралият се народ се предавал на радост при очевидното действие на Божествената благодат, ясно открила се при избавлението на страдалката от угнетяващото я бедствие, в това време началникът на синагогата се изпълнил с негодувание. Той не вижда чудото! Той дори не вижда богоугодния човек: неговото мислено око е изкривено от някаква непонятна и непостижима адска сила! Той видял в действието на Бога престъпване на Божия Закон. Той придирчиво намерил труд и работа в безтрудното изцеление на болната и в своята самозаблуда насочил против това изцеление Божията заповед, повеляваща ни да се занимаваме с трудове и дела шест дни в седмицата, и забраняваща ни занимаването с тях в съботния ден. Същността на нещата се състояла в това, че началникът на синагогата бил фарисей по своето душевно настроение, и като видял, по негово мнение, човек, Божи служител, подкрепящ своето силно слово с чудо, пламнал от завист. Причина за завистта били неговата гордост и тщеславие: началникът искал да първенствува в мнението на народа със своята земна правда. Това първенство без труд получава явилата се Небесна Правда; началникът, за да запази своето неправедно първенство, въстава против Небесната Правда, стреми се да я унизи и оклевети, за да прикрие гнусотата на своето поведение под маската на справедливостта, и се представя за ревнител на закона.
Сърцеведецът Господ изобличил фарисея. Той нарекъл поведението му лицемерие. Лицемерието, стремейки се да задоволи своите страсти, изцяло работейки на греха, желае да запази пред очите на хората маската на добродетелта. В числото на нашите страсти значително място заема тщеславието, търсещо да се наслади с човешка похвала. То не се грижи справедлива ли е тя, или не, правилни или неправилни са пътищата за получаването й; получаването на похвала с каквито и да е средства - това е целта на тщеславния лицемер. Той е забравил за Бога: лицемерът не е способен нито на вяра, нито на богопознание. Как можете вие да повярвате, казал Господ на иудеите, значителната и главната част от които била заразена с фарисейство, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Йоан. 5:44).
Опитно доказал неспособността на лицемера да повярва в Христа и да приеме Изкупителя началникът на иудейската синагога, споменат в днешното Евангелие. Тази тщеславна душа, жадуваща за човешки похвали и почит, признаваща се за достойна за тях, не могла да понесе това, че неволните похвали и удивления на човеците били привлечени от станалото пред тях чудо. Тази душа закипяла от завист. Да отхвърли чудото било невъзможно: тя се стреми да го унизи, да го унищожи, хвърляйки върху Божието чудо обвинение в нарушаване на Божия Закон. Лицемерът решително встъпва в богоборство, решително пристъпва към хула срещу Светия Дух и я произнася. Ако извършилият чудото беше благодатен човек, фарисеят би унизил и похулил благодатта на Духа. Ако извършилият чудото беше Богочовек, фарисеят влиза в явна съпротива срещу Бога. Човек не може да извърши сам истинно чудо: то се извършва по благоволението и действието на всесветия Бог и затова никога не може да бъде противно на Божията воля и Божия закон. Обвиненяването и унижаването на Божиите знамения от фарисея само изобличава неговото умствено помрачение и сърдечно ожесточение, предизвикани от греховния живот.
Дръзката, страшна постъпка на фарисея, осмелил се да похули действието на Спасителя в присъствието на Самия Спасител, заслужава особено внимание от наша страна, заслужава да бъде оплакана с горчиви и безутешни сълзи. Тя трябва да бъде оплакана с такива сълзи, защото е възникнала от общото за всички падение и отхвърленост. Трябва да й отделим особено внимание, за да можем, виждайки цялата й тежест и боейки от нея? да я избягваме. И сега Христос действа, и сега Дух Свети извършва спасителни знамения в християнските тайнства! И сега Бог има хулители, противници и врагове между човеците.
Всеки вид греховен живот съдържа в себе си съпротива и противодействие срещу Бога, всеки вид греховен живот е нарушение на Божия Закон, отхвърляне на Божията воля. Всякой, който прави грях, е казал Апостолът, прави и беззаконие; и грехът е беззаконие (1 Йоан. 3:4). Лицемерието е такъв вид греховност, който особено противодейства на познаването на Христа и християнството. Началото на обръщането към Христа се състои в познаването на своята греховност и падение, от такъв възглед за себе си човек признава нуждата от Изкупител и пристъпва към Христа посредством смирението, вярата и покаянието. Но лицемерът, боледувайки от недостатъчно забележими за човеците страсти - тщеславие, гордост, сребролюбие, притворство - е неспособен, както е неспособен на това и сатаната - да признае себе си за грешник. И добродетелите, и страстите от навика стават като естествени за човека, така и лицемерието от привикването към него става сякаш естествено качество. Обладаният от него вече не вижда душепагубен порок в лицемерието - но върши делата на лицемерието като дела на правдата. Душата на лицемера е поразена от слепота: затова и Господ е нарекъл фарисеите безумни и слепи (Мат. 23). Лицемерът е този злощастен, по негово мнение, праведник, който е отхвърлен от Бога: не съм дошъл, е казал Спасителят, да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13). Тук праведници са наречени фарисеите не защото са били праведници в истинския смисъл на думата, а защото сами са се смятали за такива, изпълнявайки с дребнава точност обредните постановления на Божия Закон и потъпквайки неговата същност, която се състои в насочване на ума, сърцето и цялото същество на човека по Божията воля. Господ е дарил на човеците за примиряването им с Бога добродетелта покаяние; как биха могли да приемат този духовен дар онези, които са били доволни от себе си и очаквали в лицето на обещания Месия преди всичко завоевател, който трябва с обилни плътски награди да увенчае тяхната плътска, нелепа, изпълнена с гордост и злоба праведност? В своето помрачение и ожесточение фарисеите дори се хвалели с неспособността за познаване и приемане на Изкупителя: Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите, казвали те (Йоан. 7:48). Тази тяхна неспособност за истинно богопознание е посочил и Господ: истина ви казвам, им казал Той, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие (Мат. 21:31). Явният грешник, грешникът, паднал в смъртни грехове, привлякъл към себе си презрението и омерзението на човеците, е по-способен на покаяние от мнимия праведник, който по своето външно поведение е безукорен, но в дълбините на душата си е доволен от себе си фарисейството е страшен недъг на човешкия дух, подобен на недъга, от който страда падналият ангел, и чрез който този ангел пази за себе си, като съкровище, своето падение. Пазете се, е заповядал Господ на Своите ученици, от фарисейския квас, който е лицемерие (Лук. 12:1). Лицемерието е наречено квас, защото то, прокраднало се в душата, прониква във всички мисли, във всички чувства и във всички дела на човека, става негов характер, негова душа.
Желаещият да се предпази от лицемерието трябва, първо, според завещанието на Господа, да върши всички добри дела тайно (Мат. 6); след това трябва да се отрече от осъждането на ближния. За да не осъждаме ближния, трябва да се откажем от това, да съдим за него, защото в евангелската заповед, забраняваща осъждането на ближния, предварително е забрането съденето за него. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени (Мат. 7:1; Лук. 6:37). Човеците първо си позволяват да съдят за делата на ближния, а след това неволно падат в осъждане. Ако не посеем семето, няма да израстат плевелите, ако забраним на себе си ненужното съдене на ближните - и няма да има осъждане.
Тук ще попитат: каква е връзката между осъждането на ближния и лицемерието? Тази връзка е очевидна. Осъждащият и унижаващ ближния неволно се представя за праведник, може би, без да произнася това с думи и дори без да го съзнава. Всички ние сме грешници: всяко представяне на себе си за праведни, и пряко, и косвено, е лицемерие.
Когато се събираме за дружеска беседа, често, ако не винаги, по-голяма част от тази беседа се състои в клюки за ближния, в насмешки над него, в оклеветяване, унижаване, очерняне. Острите думи се леят като река, носят се смях и кикот, като знаци на одобрение, в това нещастно време на самозабрава и самозаблуда душите ни се приобщават към свойствата на демоните и се напояват с отровата на лицемерието. Светото Евангелие и тук преследва греха, желаейки нашето спасение: за всяка празна дума, заплашва ни То, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12:36, 37). Да се вглеждаме, братя, в началата на греховете, да се пазим от греховните начала: и ще избегнем развитието на греха. Греховните семена, като например празнословието, на пръв поглед са нищожни: с тях незабележимо се засява душевната нива. Но когато тези семена израснат, особено когато израсналите от тях растения се развият и се усилят, тогава грехът обхваща целия човек, и унищожаването му става крайно трудно.