Разказът за изцеляването на десетте прокажени мъже от нашия Господ Иисус Христос, за което прочетохме в днешното Евангелие (Лук. 17:12-19), е определено от светата Църква да се чете във всички случаи, когато принасяме обществено благодарение на Бога за някакво благодеяние или благодеяния, които са ни оказани. От десетте прокажени мъже, изцелени от Спасителя, само един разсъдил да Му принесе благодарение; деветте, получили благодеянието и видели над себе си изумителното знамение на Божието милосърдие и всемогъщество, не отдали никаква духовна цена нито на внезапното си изцеление, нито на Този, по заповед на Когото било извършено изцелението от нелечимата болест.

Постъпката на неблагодарните, ожесточените, мъртвите по ум и сърце е осъдена от Господа. Когато един от прокажените, след получаването на изцеление, се върнал при Господа, прославяйки Бога със силен глас, паднал в нозете на Спасителя, принасяйки Му благодарение и славословейки Го, тогава Господ казал: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава? Тези думи имат дълбок смисъл. Богочовекът, по Своето човешко естество, търсел Своята слава не от човеци: Той желаел Бог да бъде почитан от тях, както подобава за тяхно добро. Тези, които били разположени към истинно богопочитане, о, чудо! намирали Бога скрит зад човешкото естество, намирали Спасителя и в Него - своето спасение. Отхвърлили Спасителя ония, които преди това в душата си били отхвърлили Бога. Господ казал на възненавиделите и похулили Го иудеи: да беше Бог ваш Отец, щяхте да Ме обичате, понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога. Който е от Бога, той слуша Божиите думи. Вие затова не слушате, защото не сте от Бога (Йоан. 8:42, 47).

Благодарността е рядка добродетел между хората. За съжаление, между нас твърде често се чува тържественият възглас: „измъкнах това и това от еди-кой си!" Този възглас изразява страшната повреденост на душата. Какво означава той? Това, че е извлечено благодеяние с измама, притворство и други подобни средства, че лицето, подчинило се на измамата и оказало благодеяние, е подхвърлено на поругание заради самото си благодеяние. При някои телесни недъзите забелязва необяснимо своенравие. Това своенравие съществува и при душевните недъзи. Често благодеянията посяват в душата на облагодетелствания чувство на непримирима, изстъплена ненавист към благодетеля. Тази противоестествена странност се среща толкова често, че поради нея се е създала народната поговорка: „Не храни, не пой, и няма да си спечелиш враг". Силна е отровата на греха, с която сме заразени, заразените човеци са способни да ненавиждат не само своите благодетели, човеците са способни да ненавиждат Бога. Те са доказали това в много случаи.

Враждата против Бога се изразява c пренебрегване на Божиите заповеди, с живот по своя воля и свой разум. Спасителят е казал: който Ме не люби, не спазва словата Ми (Йоан. 14:24). Защо пренебрегваме Божиите заповеди? Защо забравяме Бога? Защо не Го познаваме? Защото не размишляваме нито за Бога, нито за себе си, прекарваме живота си в лекомислие, занимавайки се само със суетни неща. Видимото творение възвестява всемогъщия, всеблагия, премъдър Бог, възвестяваме Го и ние чрез себе си. Ние, без нашата воля и съзнание, сме получили битие и всички способности на душата и тялото, всички средства за вещественото съществуване и за образованието на нашия дух. Ние не можем да направим нещо от нищото: правим го с подготвени средства, самата способност да правим нещо е вложена в нашето естество, а съвсем не е придобита от нас. Отвън и отвътре сме обградени от причини за размисъл за Бога, за благодарение към Него. Свещеното Писание и писанията на светите отци ни откриват необозримата многочисленост и значимост на Божиите благодеяния към човечеството, подтикват ни към благодарение на Бога. Благодарението на Бога има особено свойство: то поражда и усилва вярата, приближава към Бога. Неблагодарността и забравянето на Бога унищожават вярата, отдалечават от Бога. Апостолът казва, че истинно вярващите в Христа са вкоренени и утвърдени в Него и укрепени във вярата, както са научени, преуспявайки в нея с благодарност (Кол. 2:7).

Поради истинната душевна полза за човека, произлизаща от благодарението на Бога, Той ни е заповядал усърдно да се упражняваме в благодарението на Него, да възпитаваме в себе си чувството на благодарност към Бога. За всичко благодарете, казва Апостолът, и добавя: защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса (1 Сол. 5:18).

Светият Апостол, казвайки, че възвестената от него Божия воля за благодарението за всичко е Божията воля в Христа Иисуса, с това е изразил следното: „Новозаветната заповед за благодарението е тайнствена, духовна, божествена; тя произлиза от тайнството на Христовото въплъщение и се основава на това тайнство". Богочовекът е прекарал земния Си живот в лишения и скърби. С това Той е осветил лишенията и скърбите на истинно вярващите в Него, поставил е земните лишения и скърби по-високо от земното благоденствие. В последното Той не е взел участие. Заповедта за благодарението е чужда на плътското мъдруване: тя се разбира единствено с духовния разум, тя се изпълнява в неговата светлина. Плътското мъдруване, дори и да благодари някога, то благодари единствено за веществените благодеяния, при изкушения то идва в смущение, роптае и хули; Божията заповед заповядва да благодарим за всичко, дори и за скърбите. Тя заповядва да благодарим за скърбите като за Христова част, заповядва да благодарим за благоденствието и благополучието като за Божие снизхождение към нашата немощ. Иисус, за да освети човеците с кръвта Си, пострада вън от градските порти. И тъй, нека излизаме при Него отвън стана, извън обичаите на този свят, носейки поруганието Му; защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:12-14). Естествено е дарът да бъде последван от благодарение. Ако скърбите в Христа са дар Божи, даряван от Бога на истинския християнин, то християнинът трябва с благодарение за скърбите да докаже на дело своето християнство, да изповяда и да приеме Божия дар чрез благодарение за него. Чрез благодарението се укрепява вярата, откриват се дълбоките тайни на християнството, в душата се въвежда обширно и ясно богопознание чрез действието на благодатния мир и духовното утешение, които биват неизменно последствие от благодарението. „Устата, които постоянно благодарят - е казал един велик отец, -получават благословение от Бога; в това сърце, което пребивава в благодарение, се вселява Божествената благодат. Благодатта бива предшествана от смирението, наказанието се предшества от самомнение. Сърцето, непрестанно стремящо се към благодарение на Бога, привлича към себе си благодатта; мисълта на ропот, непрестанно движеща се в сърцето, навлича на душата изкушение. Благодарението на получаващия дара насърчава Даващия даровете към даване на други дарове, още по-големи от първите. Даровете не се умножават само тогава, когато няма благодарение за тях. Частта на безумния е малка в очите му". Подобно на приведения тук отец разсъждават и всички отци на Православната Църква. Те наставляват да благодарим на Бога за всичко, случващо се в живота, и приятно, и скръбно. Така вярата ръководи към благодарение на Бога, и от благодарението се усилва вярата. По убеждение на ума ние започваме да благодарим, и чрез благодарението се създава сърдечно убеждение.

Обширно поприще на благодарението и славословието се открива пред християнина, водещ благочестив живот според евангелските заповеди, недопускащ да бъде заслепен от суетни пристрастия и грижи, но постоянно гледащ към пристанището на вечността. Всичко временно отминава по своя ред. Бъдещето става настояще, настоящето - минало. Всичко бившо е минало и няма да се върне, всичко бъдещо ще настъпи за кратко време, за да стане минало.

Само този, който прекарва земния си живот като странник по начин на мислене, по сърдечно усещане и по произлизащата от тях дейност, може непрестанно да славослови и да благодари на Бога. Това усещане имал свети Давид; то му било дадено от Светия Дух, и той възнасял славословие и благодарение на Бога от дълбините на душата си, бил обзет и упоен от славословие и благодарение. Благославяй, душо моя, Господа, говори вдъхновеният Давид, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име. Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния (Пс. 102:1, 2). Ще (Те) славя, Господи, от все сърце, ще възвестявам всички Твои чудеса (Пс. 9:2). Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю (мой), и ще благославям Твоето име отвека довека. Всеки ден ще Те благославям и ще възхвалям Твоето име отвека довека (Пс. 144:1, 2). Като причина за славословие на Бога свети Давид посочва безкрайното величие на Бога: Велик е Господ и достоен за хвала, и Неговото величие е неизследимо (Пс. 144:3). Величието на Бога Давид е видял от Божиите дела: Господи, Боже мой, Ти си дивно велик. Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра. Ти си поставил земята на твърди основи (Пс. 103:1, 2, 5 и пр.). Видимото творение справедливо може да бъде наречено дреха на Бога; невидимият Бог, облечен в тази дреха, се вижда: с величие си облечен (Пс. 103:1). Великолепна е видимата природа! Тя проповядва битието на Бога, проповядва Неговото всемогъщество, премъдрост и благост. И огромните създания, и най-малките имат свои закони; откритите частици на тези закони служат за слава на човешкия ум, който трябва да признае, че откритото от него е нищожно пред неоткритото. Открита е само малка част от това, което е било възможно при ограничените способности на човека; една огромна част е останала скрита, тя не може да бъде открита поради невъзможността за това. Човешкият ум, измерил и изчислил пътищата на планетите н необятното поднебесно пространство, се спира в недоумение пред нищожната тревичка, небрежно тъпкана с нозе. Той не може да обясни в какво се състои животът на тази тревичка, какви сокове изсмуква тя чрез своя корен от земята, как и от какво се разлагат тези сокове, как от тях се оформят различни растения с различно ухание, с различни цветове и вкус. Какво представлява слънчевият лъч? Какво явление е електричеството? Можем да зададем безбройно множество подобни въпроси. Ние виждаме действието, действието свидетелства за съществуването на закони, законите са скрити от човешкия ум поради своята непостижимост. И откритите закони, и знанието, че съществуват закони, превъзхождащи разбирането, изразявайки труда и славата на човешкия ум, ясно свидетелстват, че те са създадени и установени от най-висш Ум. Необятен е този Ум, защото Неговото произведение - природата - е необятно. Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24); и само безумието и умопомрачението могат да провъзгласяват, че творенията, съществуващи по премъдри закони, са произведение на случая, произведение на безумието. Делата на Ума биват оклеветявани от безумието на безбожниците, хвалещи се със своя ум, когато открият някой закон, чието съставяне приписват на безумния случай. Може ли да има нещо по-безсмислено от клеветата, която противоречи на самата себе си?

Величието на Божиите дела, съзерцавано във видимата природа, подбужда към славословие на Бога: Род роду ще възхваля делата Ти и ще разказва за Твоето могъщество. Аз пък ще размишлявам за високата слава на Твоето величие и за Твоите дивни дела. Ще говорят за могъществото на Твоите страшни дела, и аз ще разгласям за Твоето величие (Пс. 144:4-6). Онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане на творенията; тъй че са неиз-виняеми (Рим. 1:19-20) всички, непознали и непризнали Бога от съзерцанието на видимите творения. Видимата природа е сътворена да ни служи: сътворени са да ни служат небесните светила, въздухът и множество други газове, земята, моретата, реките, животните, растенията, металите, минералите. О, страннико на земята! Погледни природата, тази странноприемница и приют, в който ти си настанен за най-кратко време - времето на земния живот, - погледни я с чистотата на ума, придобита чрез добродетелния живот и отдалечаването от скотоподобния живот, погледни към изобилието от блага, с които си обграден! От такъв поглед душата естествено се изпълва с благодарение към Бога. Това се е случило с всички, съзерцавали природата при настроение, придобито чрез християнския живот. За тях пророкът е предрекъл: Ще разгласят паметта на Твоята велика благост и ще възпяват Твоята правда. Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и много милостив. Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всичките Му дела. Да Те славят, Господи, всички Твои дела, и да Те благославят Твоите светии (Пс. 144:7-10).

Да видят Бога, ясно видим във видимата природа, да Му отдадат поклонение, славословие и благодарение е предоставено на всички човеци, но съвсем не много са Го видели: видели са Го тези, които не са се лишили от способността да виждат чрез разсеяния, чувствен живот, чрез приемането на лъжливи мисли, които не са встъпили под ръководството на тези пагубни ръководители в лъжлива насока и дейност, решително враждебни на Бога, отхвърлящи Бога по един или друг начин. Бог, по Своята безкрайна благост, се е явил на човеците и по друг начин, явил се е много по-близо, за да се приближат те към Него, да се усвоят на Него и да се съединят с Него, да намерят в Него своето спасение и блаженство, освобождавайки се от погибелта и вечното бедствие, в което са се низвергнали с доброволно падение. Бог се е явил на човеците не във великолепно облачение - във видимата природа, - оставяйки впрочем и в тази царствена порфира като превъзхождащ всичко, Той се е явил в смирения образ на човек, приел върху Себе Си човешко естество, приел върху Себе Си всички наши немощи, последствията от нашето падение, с изключение на греха, причинил падението. Бог се е явил облечен в човешко естество, явил се е в страната на нашето изгнание, прекарал в нея живота Си - както трябвало да го прекара изгнаникът, - в лишения, в скърби, в гонения. Той завършил този живот с насилствена смърт на кръстното дърво. Богочовекът изповядал чрез живота и смъртта Божието правосъдие, според което човеците били низвергнати от рая на земята. Той изповядал виновността на човеците пред Бога, защото изповядването на виновността било необходимо и единствено условие за примиряването на човеците с Бога. Всички, желаещи да бъдат истински християни, неизбежно трябва да изповядат тази виновност, първо със съзнанието на сърцето, след това с уста и с думи, и накрая с дейността или с живота си. Всеки трябва да вземе своя кръст и да последва Христа, без това никой не може да бъде Христов ученик.

Християнинът идва в недоумение пред величието на Божията благост, съзерцавана във въплъщението на Бог-Слово и в извършеното от Него спасение на човеците. При това съзерцание се поражда обилно славословие и благодарение към Бога, при това съзерцание се разпалва пламенно усърдие към живота по евангелските заповеди, към следване на Христа по тесния и прискръбен път. Когато християнинът застане на тесния път, тогава той вижда гибелното прелъстяване, господстващо на широкия път. Когато вкуси духовното утешение, с което Спасителят храни шестващите по скръбния път, както хранел израилтяните с манна в пустинята, тогава се погнусява от плътските и греховни наслаждения, с които така изобилства Египет. Неизказано славословие и благодарение към Бога изпълват християнина при неговите лишения и скърби, чрез които Божият Промисъл го отстранява от съчувствието и поробването на греха, чрез които той се причислява към сонма на Христовите последователи. Човек не е възнесъл такива хвалебни слова към Бога за своето земно благоденствие, каквито светите мъченици са възнесли за наказанията и мъченията, на които са се подхвърлили, чрез които Бог им е дал да запечатат изповядването на Христа и да встъпят в най-тясно единение с Христа. Не се е разнасяло такова славословие и благодарение към Бога от великолепните чертози, сред разкошните пирове, каквито са се разнасяли от бедните монашески килии, при техните лишения и скърби, каквито са се разнасяли от трапезата на постниците, вкусващи своя оскъден хляб за покрепа на тялото в служене на душата и пазещи се от пресищането, поробващо душата на тялото. Човеците забравят Бога, забравят Неговите благодеяния, великото дело на изкуплението се скрива, като с непроницаема завеса, от плътското мъдруване и плътския живот; всичко това се разкрива на разгъналите плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24). От кръста ние сме способни да изповядваме и славословим Бога, а в земното благополучие сме способни да Го отхвърляме.

Братя! Да се упражняваме в невидимия подвиг на благодарението на Бога. Този подвиг ни напомня за забравения от нас Бог; този подвиг ни открива скрития от нас Бог, открива ни неизказаните и неизброими Негови благодеяния към хората изобщо и към всеки човек в частност; този подвиг ще насади в нас жива вяра в Бога, този подвиг ще ни даде Бога, Който Го няма в нас, Когото са ни отнели нашата хладност към Него, нашето невнимание. Злите помисли оскверняват, погубват човека (Мат. 15:19); светите помисли го освещават и оживотворяват. Неправи умувания отдалечават от Бога (Прем. 1:3); светите помисли привеждат към Него. От тях се раждат богоугодни слова и дела. Благоразумният прокажен бил приведен от благоразумни помисли пред лицето на Спасителя, въздал Му хвала и благодарение, и чул от Него известяване за своето спасение: твоята вяра те спаси. И ние с богоугодни помисли, между които почетното място принадлежи на благодарението и славословието към Бога, можем да се приближим към Бога, можем да Му благоугодим със заповяданите от Него свети слова и свети дела, посредством тях да придобием жива вяра в Бога, и чрез живата вяра да достигнем спасение. Амин.