|
|
Покаянието, според учението на св. Църква, е възвръщане на кръщението, втора благодат, очистване на съвестта, обещание на Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаяните сам Господ говори: ако се не покаете, всички тъй ще загинете (Лук. 13:3). Но и ония, които пристъпят към тайнството Покаяние, не всички се очистват, защото не всички спазват ония условия, които са необходими за истинското покаяние. Начало на покаянието е съзнанието за греховете и съкрушението за тях: когато се върнеш от пътя на беззаконието и въздъхнеш, тогава ще се спасиш (Ис. 30:15). Някои, по незнание или по невнимание към своето спасение, смятат, че тайнството покаяние се състои само в изповедта. Те мислят, че с устното изповядване на греховете пред духовника те се очистват съвършено от тях. Но, не такова покаяние очаква от нас Господ. Той иска ние да почувствуваме цялата тежест на греховете си, да боледуваме заради тях, да ги омием със сълзи на сърдечно съкрушение и да дадем твърдо обещание да поправим живота си. Само тогава нашето покаяние е действително и приятно на Бога. Като образци на такова покаяние ни служат споменатите в св. Евангелие:Блудният син, Митарят и мн. други. С дълбока скръб трябва да кажа, че голяма част от вярващите не принасят необходимото покаяние и поради това не се поправя техният духовен живот, грехът ги владее, страстите им не се укротяват и те, неочистени от своите вътрешни духовни рани, завършват попрището на своето земно съществуване, като робуват на греха, който живее в тях. И ако не се покаят както трябва,"ако не принесат плодове достойни за покаяние, т. е. ако не изоставят греховните си навици и не извършат добродетели противоположни на съгрешенията им както напр. споменатият в Евангелието Закхей, който не само че се отказал от сребролюбието, но и четворно отплатил на всички, от които бил взел несправедливо (Лук. 19:8), ако няма такива плодове на покаяние, последното е напразно. Че само устното изповядване пред духовника не е достатъчно, потвърждава се от учението за покаянието, изложено в I ч. на «Сборник от поучения», издадени от Св. Синод на Руската православна Църква, на неделни и празнични дни. В поучечението за петък от първата неделя на Великия пост, за изповедта се казва следното: при това вярващите трябва да знаят, че не всяка изповед представлява истинско покаяние. За такава се счита само оная изповед, която е придружена от нелъжливо обещание за решително поправяне. Без това изповедта няма никаква сила, нито някой ще може с такова покаяние да спечели Небесното царство. Ако след банята на покаянието вярващият се върне пак към предишните си нечисти дела, с него се е случило, както казва св. ап. Петър, според истинската пословица: «псето се върна на своята бълвотина» и «изкъпаната свиня — в тинната кал» (II Петр. 2:22). Така, ако някой се кае за някакъв грях, но не иска да се откаже от него, напр. , ако се кае, че е блудник, а не желае да остави блудниците, ако се кае, че е скаран с брата си, а не търси примирение, ако се кае, че е обидил ближния си, а не иска да го възнагради, макар и да може, също и за други подобни грехове, ако каещият се не желае да ги изостави и да ги покрие с добри дела, той извършва само външната страна на покаянието и поради това не придобива никаква полза от Покаянието. Изповядването на греховете трябва да бъде чистосърдечно, без ни най-малко укриване или самооправдание. Ако някой скрие нещо на изповед, той приема двоен грях на душата си. Макар и да имаме големи грехове, не бива да се срамуваме да ги открием пред духовника, защото и той е човек със същите слабости, както мнозина, но е облечен в благодатна сила за да връзва и развръзва нашите съгрешения. Постоянно трябва да съжаляваме заради греховете си и винаги да ги имаме като че пред очите си, според казаното от Псалмопевеца: моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5). Св. пророк и цар Давид винаги помнил своя грях, чрез което се подбуждал към постоянно покаяние, което го предпазвало от повтаряне на греха. Има два недъга, или два вида болести, които са причина за нашата неразкаяност и за постоянствуването ни в някои грехове. Първият недъг е пълното отчаяние в спасението си, а вторият — излишно упование на Божието милосърдие. Отчаянието се състои в това, че човек, съзнавайки многото си грехове, вече не се надява да получи прощение от Бога за тях и затова си позволява все повече и повече да затъва в бездната на беззаконията, а злите духове се възползват от това, за да доведат грешника до пълна погибел. До падението ни, казва св. Йоан Лествичник, демоните ни представят Бога като човеколюбив, а след падението ни — като неумолим. Св. отци ни съветват да отблъскваме този лукав помисъл на отчаяние с крепката надежда на Божието милосърдие. Ако сме победени, да станем и да започнем отново борба с противниците и така да продължаваме до края на живота си, помнейки думите на пророка: не се радвай за мене, моя неприятелко. Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене (Мих. 7:8). Старите навици, казва св. И. Лествичник, често измъчват и оногова, който плаче и желае да се избави от тях. В този случай демоните навяват печал в душата на каещия се и му внушават безнадеждност в покаянието. Тая зла мисъл ще отблъснем с припомнянето за онези, които са съгрешили и след това са се покаяли. Безбройно множество грешници (мъже и жени), припадайки пред нозете на Спасителя, изповядвали греховете си и се сподобявали да получат разрешителното отпускане на същите. Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Жизнодавецът на покаялия се болен (Йоан. 5:14). Прощават ти се греховете, извикал Той, вдигайки грешницата, която оросявала със сълзи на покаяние Неговите пречисти нозе (Лук. 7:48). Като разсъждаваме за това безмерно Божие милосърдие към ония, които се каят, нека прибегнем със сърдечно покаяние към Него, Който ни изкупи със Своята свята кръв и Той, Всеблагият, ще ни приеме с радост в Своите отечески обятия, както някога Блудния син, както заблудилата се овца, за която повече ще се възрадва, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лук. 15:7). Ако Той е заповядал на учениците Си да прощават грехове седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22), то колко повече сам Той ще ни прости. Всички грехове на човешкия род имат предел и граница, като човешки, но Божието милосърдие няма граница. Господ прощава всички грехове на ония, които се разкайват, защото няма непростими грехове, освен неразкаяният такъв. По мнението на св. отци, и Юда-предател би бил простен, ако би се покаял. Нищо не може да се равнява на Божиите щедрости, възкликва св. Лествичник, нищо не ги превишава. Ето защо, онзи който се отчайва, е самоубиец. Ти си грешник? Не се отчайвай, убеждава св. Златоуст, «никога не ще престана да те мажа с това лекарство. Много грехове ли имаш? Не се отчайвай — никога не ще престана дати повтарям това. Ако ежедневно грешиш, ежедневно принасяй покаяние, защото Божието човеколюбие няма мярка, Божията благост не може да се изрази с думи. Твоят грях има мярка, но лекарството няма мярка». «Не се удивлявай, че ежедневно падаш, казва св. Лествичник, не отстъпвай, но стой мъжествено и твоят Ангел-Хранител ще награди търпението ти». — «Който искрено пристъпва към Бога, уверява преподобни Симеон Нови Богослов, Бог не допуща той никога да падне, но като вижда неговата немощ, съдействува му и му помага явно и скрито, подавайки му ръка за помощ. Но не бива да употребяваме безкрайното Божие милосърдие към грешника за зло, в неоправдана снизходителност към своите грехове. Когато постоянствуваме в греховете, с надежда, че милосърдният Бог ще ги опрости, колкото и да са много и колкото и да са голями, — това е друг, противоположен на отчаянието недъг». — «Този скверен недъг, казва св. Лествичник, като се огражда с Божието човеколюбие, става твърде приятен за сластолюбците». За освобождаването от този недъг е достатъчно да се убедим в несъмнената истина, че Бог колкото е милостив, толкова е и правосъден и затова на всички и всекиму е нужно покаяние, защото греховните рани с нищо друго не се лекуват, освен със сърдечно съкрушение и твърда решимост да не грешим. Някои от вярващите, които съзнават напълно важността на покаянието и неговата необходимост за спасението на душата, отлагат покаянието за последните дни на своя живот. Но, колко неразумно постъпват те, как леко се отнасят към делото на своето спасение и колко рискуват с това да загубят спасението си. Не виждаме ли ежедневно, че някои, които имат свъръшено здраве и разчитат на дълголетие, внезапно биват грабвани от неумолимата смърт? Трябва да се каем след съгрешаването без да се бавим, защото, докато раната е още прясна, лесно се лекува, а изоставените небрежно и застаряли рани се лекуват с голям труд. Ако ние желаем да получим прошка, то и сами трябва да прощаваме: ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец (Мат. 6:14). Греховете, неочистсни с покаяние, са черни петна на душата. Те се измиват само със сълзи на сърдечно покаяние. Давид съгрешил и принесъл толкова силно покаяние, че даже костите му изсъхнали от скръб и сърдечна мъка. А как оплаквал своя грях! Сълзите ми бяха хляб ден и нощ, казва той. Ап.Петър се отрекъл от Учителя си през страшната нощ на Христовите страдания, но колко горчиво плакал за своето минутно падение. Мария Египетска прекарвала блудно живота си, но какво сурово покаяние принесла тя: лишила се от всичко, дори и от най-необходимото и ден и нощ страдала и скърбяла заради греховете си, в продължение на 17-години се борила с бесовските помисли, които я принуждавали да започне предишния си живот и за това много-скръбно, чудно търпение се удостоила с такава голяма благодат, че преминала р. Йордан като по сухо, а когато се молила, била видена, че стои не на земята, а във въздуха. . . Ето какво покаяние е истинско. За такова покаяние Господ прощава всичките ни грехове, според казаното: омий ме, и ще бъда по-бял от сняг (Пс. 50:9). Свързаните от веригите на сластолюбието ще кажат: «ние не можем така да се каем, такова покаяние не е по силите ни». На това ще им отговорим с думите на Божествения Учител: искайте, и ще ви се даде (Мат. 7:7). Ето пътят към покаянието — да молим Господа да ни го дари и заедно с това да се принуждаваме към съкрушение и сърдечно разкаяние, да си припомняме греховете и заслуженото за тях наказание, по-често да мислим за смъртния час, който мнозина постига внезапно, както говори св. Евангелие: бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий (Мат. 25:13). Несъмнен признак на оставяне на предишните грехове е не само отклоняването от тях в действителност, но и непрекъснатото противене на техните пожелания, съединено със страх да не паднем отново под властта на греха и сатаната, съвършена ненавист към греховете. Ние трябва да помним греховете си, за да се въздържаме чрез това от повтарянето им. Но при спомняне на греховете си не трябва в подробности да си спомняме извършването им — това не е полезно, а да помним само това, че сме грешни пред Бога. Покаянието създава празник за Бога, защото призовава и небето на пир. Ангелите се радват, когато покаянието ги покани на вечеря. Всички небесни чинове пируват, призовани на веселие от покаянието. Не телци, не овци заколва за тях покаянието, но им предлага за радост спасението на грешните. Покаяние, което е постигнало своята цел, т. е. опрощаване на греховете, привлича в душата на човека Пресветия Дух Божи и чрез Него дава залог на вярващия за вечно спасение в Иисуса Христа. Като омием със сълзи на покаяние душата си, като избелим дадената ни от Бога брачна дреха, нека пристъпим с дълбоко смирение и любов към Извора на живота, към безсмъртната трапеза, за да станем причастници на вечния живот, да не ни бъде за съд или осъждане причастяването със светите Христови Тайни, но за прощаване на греховете и вечен живот.
|
ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО 
