|
|
«Във всичките си работи помни за твоя край, и во-веки не ще съгрешиш» (Сир. 7 : 39). Споменът за смъртта и Страшния съд Христов представлява едно от най-силните средства за преуспяване в деятелното християнско благочестие. Под думите «помнене на смъртта» св. Отци разбират не отделната мисъл за смъртта и нейните последствия, мисъл, която нередко тревожи всеки човек и от която той се старае колкото се може по-скоро да се избави. Не се разбира даже и несъмнената увереност в смъртта, като неизбежна участ на всеки човек, увереност на хладния разум, който гледа на всичко като на нещо отвлечено — като че в далечното бъдеще и неотнасяще се до него. Най-после, не се разбира и самото очакване на близката смърт, която навява ужас на телесния човек. Не! Под тези думи Отците на Църквата разбират особено духовно съзерцание, което е по-възможно да чувствуваме по спасителните му действия върху душата, отколкото да го определим и изразим с думи. «Трябва да разбираме това, казва преп. Исаак, не за оная първа мисъл, която със своето напомняне възбужда у нас смъртен спомен, но за пълнотата на това дело, когато то влага в човека неотлъчен спомен за смъртта, когато чрез размишленията си за нея човек изпада в състояние на непрекъснато удивление. Първият помисъл е нещо телесно, а последният е духовно съзерцание и дивна благодат. Това съзерцание е облечено със светли мисли. И който го има, той не влиза повече в разсъждения за този свят и не е привързан към тялото си» (Сл. 86). Вследствие на такова чудно съзерцание на своята задгробна участ, християнинът, дошел вече до чувството на разкаяние, но при това още по-живо съзнаващ себе си за напълно грешен, в духа на вярата ежедневно принася в жертва на Бога Спасителя целия си живот.«Споменътза смъртта, казва св. И. Лествичник, е ежедневна смърт и споменът за отшествието ни е ежечасна въздишка» (Сл. 6). Ето коя е същността на този висок подвиг! При такова високо значение на спомена за смъртта в нравствения живот на човека, някои недоумяват, "казва св. И. Лествичник, и питат: щом споменът за смъртта е така благотворен за нас, защо Бог е скрил от нас предварителното знание за смъртния ни час? Но те не знаят, че Бог така дивно устройва нашето спасение. Именно с това е и спасителна мисълта за смъртта, че нито времето, нито обстоятелствата, нито свойствата, нито последствията от нашата смърт не са ни известни. И при това положение непрестанният спомен за смъртта не само е много благотворен, но и крайно необходим в истински благочестивия живот. Както .хлябът е по-необходим от всяка друга храна, така мисълта за смъртта е по-нужна от всяко друго дело. Невъзможно е, казват, невъзможно е да се прекара днешният ден благочестно, ако не го смятаме за последен ден от живота си. И наистина, удивително е, че дори и езичниците говорели нещо подобно, защото така определяли любомъдрието: то е размишление за смъртта. Страхът от смъртта е свойство, придобито от нашето естество поради непослушанието, а смъртният трепет е признак за неочистените чрез покаяние грехове. И Христос проявил страх от смъртта (Мат. 26:37), но«Той не трепери, за да покаже ясно в Себе си свойството на двете естества». (Сл. 6). Ето защо, целият ни нравствен подвиг трябва да се състои в това, постоянно да устремяваме вниманието си към страшната мисъл за смъртта, мисъл, която, може да се каже, ежедневно и против нашата воля ни напомня за себе си. Ние сме длъжни да употребяваме всевъзможни средства не да отстраним от себе си тази неприятна мисъл, но да я задържим, да свикнем с нея, или, по-добре всецяло да се проникнем от нея. «Споменът за смъртта, казва преп. Йоан Лествичник, поражда в тези, които живеят заедно, трудове и размишления, а още повече — сладост от нищетата. А в тези, които са се отдалечили от всяка мълва — отлагане на грижите, непрестанна молитва и запазване на ума. Но и самите тези добродетели и пораждат спомен за смъртта, и сами се раждат от него» (Сл. 6). Мисълта за съдбоносната минута на смъртта причинява неволен страх на грехолюбивата душа, но представата за Страшния съд след смъртта довежда в трепет и душата и тялото. Преподобният Амон съветвал така един свой събрат: «имай такива мисли, каквито имат престъпниците, които са в затвора. Те винаги питат другите: де е съдията, кога ще дойде, и плачат в очакване. Така е длъжен всеки християнин непрестанно да внимава и изобличава душата си, казвайки: горко ми, как ще застана пред Христовия съд и как ще се оправдавам пред него?» «Какъв страх, трепет и какво притеснение ще видим, възкликва преп. Теофил, когато душата ще се разделя от тялото!. . . Тогава при нас ще дойде силна войска от противни сили, князе на тъмнината, злобни светодържители, началства, власти, духове на злобата и по някакъв начин с право ще завладеят душата, като й представят всички грехове, извършени от нея волно или неволно, от младини до края на живота. Всичките й дела ще застанат пред нея и ще я изобличат. Но независимо от това, от какъв трепет, мислиш, ще бъде обзета душата в това време, докато не се произнесе над нея присъдата и не се извърши освобождението й? За нея това е време на притеснение, докато не узнае какво ще стане с нея. Но ето, срещу противните сили стоят светлите ангели и от своя страна представят добрите й дела. Помисли, какъв трепет и страх мъчи душата, която се намира сред тези сили, докато Праведният Съдия не реши нейната присъда.» Така учат св. Кирил Александрийски в словото «При излизане на душата», преп. Теодор Студит в 3-то Оглашение и изобщо всички св. -Отци на православната Църква, които са разсъждавали за раздялата на душата от тялото. И тази страшна картина на борба между демоните и ангелите, която става пред очите и при най-живо съзнание на самата душа на умиращия, е несъмнена истина за задгробния живот, научена чрез много опити на уважавани в християнството лица, които, както обикновено казват, примирали за известно време и после пак се съживявали. Така преп. Теодора, ученичка на великия Божи угодник св. Василий Нови, разказвала за своята смърт: «Когато настъпи часът на моята смърт, аз видях лица, които никога не бях виждала, чух гласове, които никога не бях чувала. Какво да кажа? Люти и тежки бедствия, за които аз не съм имала понятие, ме посрещнаха поради моите дела. Как да разкажа телесната болка, тяжест и притеснение, на конто са подложени умиращите? Както когато човек падне в голям огън, изтлява, обръща се в пепел, така се разрушава човек от смъртната болка в горчивия час на разделяне на душата от тялото. Когато се приближаваше краят на живота ми и настана времето на моята смърт, видях множество етиопи, които обкръжиха моя одър. Лицата им бяха тъмни като сажди и смола, очите им — като горящи въглени, видът им така лют, като огнената геена. Те се раздвижиха и зашумяха, Едни ревяха като зверове и животни, други лаяха като кучета, някои виеха като вълци. Гледайки ме, те се разяряваха, заплашваха, устремяваха се към мене, скърцайки със зъби и веднага искаха да ме погълнат. Между това приготвяха хартии и развиваха свитъци, на които бяха написани всичките ми лоши дела, очаквайки като че ли някой съдия, който трябваше да дойде. Бедната ми душа бе обзета от голям страх и трепет. Измъчваше ме не само смъртната печал, но и ужасният вид и ярост на страшните етиопи бяха за мене като друга най-люта смърт. Аз отвръщах очи на всички страни, за да не виждам страшните им лица и да не слушам гласовете им, но не можех да се избавя от тях — те навсякъде се обръщаха, нямаше кой да ми помогне. Когато изнемогнах напълно, видях два светоносни Ангела Божии, в образ на юноши с неизказана красота, които идваха към мене и пр». Точно такива видения на злите и мрачни демони видяли в смъртния си час св. Петър Митар (чети-миней 22 септември) и преп . Арета Печерски (вж. Печерски патерик). «Подобно на това, свидетелствува великият вселенски учител на Църквата св. Йоан Златоуст, мнозина раказват за страшните видения, които се представят при смъртта, чието зрелище умиращите не са в състояние да понесат и затова с голямо усилие разтърсват самия одър, на който лежат, глецат присъствуващите с извърнати от страх очи, когато душата се смущава сама в себе си, не иска да излезе от тялото, не издържа погледа на приближаващите се ангели. Ако ние треперим, когато гледаме страшни хора, то какъв страх ще ни обхване, когато видим слезлите Ангели и свирепите демонски сили, когато душата се откъсва от тялото и напразно и много ще ридае?» (Бес. 58 в/у ев. от Матея). Изтезания от злите духове са изпитвали в часа на своята смърт преп. Агатон, великият подвижник Стефан Синайски и много други лица, за които се разказва в пролозите и чети-минеите. Колкото и поразителни да са мрачните картини на лютата смърт на грешника, на страшния задгробен съд и особено на вечните геенски мъчения, но сами по себе си те не могат да трогнат и смекчат нашето каменно, ожесточено сърце. Само Бог може ди отнеме каменното сърце от нашето тяло и да ни даде сърце от плът: ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът (Иез. 36:26). «Нека се убедим, казва св. Й. Лествичник, че споменът за смъртта, "както и всички други блага, е дар Божи. Защото често, намирайки се при гробове, ние нямаме сълзи и оставаме безчувствени, а друг път, когато нямаме пред себе си такова зрелище, идваме до съкрушение» (Сл. 6). Ето защо най-вярното и, може да се каже, единственотo вярно средство за получава не на тази с нищо несравнима благодат е постоянната и усилена молитва към Сърцеведеца Бог. «Сатаната ненавижда този помисъл, т. е. спомена за смъртта, казва преп. Исаак Сирин и с всички свои сили се стреми да го изтреби от човека. Защото знае, коварният, че ако този помисъл пребивава в човека, неговият ум не е вече върху тая земя на съблазните и козните а дявола не се доближават до него» (Сл. 86). Обикновената, но за наше нещастие, често успяваща хитрост на коварния изкусител се състои в това, че той по всякакъв начин убеждава вярващия в доброто състояние на неговото здраве и в благонадеждното продължаване на земния му живот и го принуждава все повече и повече да отлага грижата за своето спасение, внушавайки му същевременно, че той все ще успее да запълни загубеното време. Поради необикновената многоплодност и висота на светия подвиг помнене на смъртта, дяволът употребява всевъзможни и безбройни коварства, за да ни отклони от него, а от друга страна и онези, които се упражняват в този подвиг, лесно могат да се самоизлъжат, оценявайки съвсем неправилно своето духовно състояние. Защото «не всяко желание на смъртта, казва св. И. Лествичник, трябва да считаме за добро. Някои, като грешат непрекъснато по силата на навика, със смирение молят за смърт. Други, като нямат намерение да се покаят, призовават смъртта от отчаяние. Други, поради самомнение, считат себе си безстрастни и не се страхуват от смъртта. Накрай, други, ако днес изобщо се намерят такива, по действието на св. Дух желаят своето преселение» (Сл. 6). Ето защо, необходимо е добре да различаваме верните признаци на благодатния спомен за смъртта. «Верният признак, казва св. И. Лествичник, за тези, които в дълбочината на сърцето си помнят за смъртта, е доброволното непристрастяване към каквото и да е земно нещо и пълното отричане от собствената си воля». Подвигът помнене на смъртта започва с мисълта за бъдещата задгробна участ, мисъл макар и на вид случайна, но която става неслучайна и не безплодна, когато поразява душата със страх. Това е още страх на душата за тялото — страх да не умре неочаквано и после (кой знае?), може би да загине завинаги. . От такива размишления, ако те скоро не бъдат заличени от душата ни чрез развлеченията и житейските грижи, се ражда спасителният страх за душата. «Аз ти обяснявам, казва св. Василий Велики, спасителния страх, страха, чрез който се достига святост, страх, който се явява в душата от научаване, а не от външни впечатления. Когато видиш, че имаш влечение към някакъв грях, моля те, помисли за страшния и непоносим Христов съд и от него се страхувай. Поучаван от този страх, удържай душата си като с юзла от нечистите пожелания» (Бес. в/у Пс. 33). «Живият спомен за смъртта, казва св. И. Лествичник,отсича излишеството в храната. Когато това излишество се отсича в смирение, отсичат се едновременно и другите страсти» (Сл. 6). С отсичането на излишеството в храната, с това наглед най-просто средство, най-живият спомен за смъртта и Страшния съд освобождава вярващия, дори без негово знание и усилие, от буйството й неукротимостта на всякакъв вид страсти. «Разглеждайки превратността на човешкия живот и неизвестността на неговия край, разсъждава преп. Антоний Велики, ние чрез това разглеждане ще се отклоним от греха. Когато ставаме от сън, напълно неизвестно е дали ще доживеем до вечерта. Когато отиваме да спим, също не знаем дали пак ще видим светлината на настъпващия ден. Размишлявайки върху несигурността на нашия живот и природа във всяко отношение, ние идваме до познанието, че Божият Промисъл ни управлява. Тогава преставаме да грешим и да се увличаме в празни и тленни неща, тогава не се гневим на никого, не се стремим да събираме земни съкровища, пренебрегваме всичко земно чрез страха пред възможността всеки ден да последва заминаването ни от земята и чрез непрестанна размисъл за отделянето на душата от тялото. Тогава престава да действува любовта към другия пол, угасва пламъкът на любодеянието, прощаваме взаимно съгрешенията си, имайки непрестанно пред очи настъпването на окончателното възмездие. Чрез страх от съда и мъките се премахват примамливите плътски похоти, а заедно с това се подкрепя душата, когато тя е склонна да падне». Нещо повече. Помненето на смъртта направо поставя каещия се на пътя на спасението и го води към ревностно изпълняване на всякакъв вид добродетели. В своята най-висша степен на развитие помненето на смъртта оказва необорима сила и неотразимо влияние върху душата, както признават онези, които са утвърдили в себе си мисълта за смъртта. Чудно, казва един подвижник на св. Йоан Лествичник, когато се стараех да отдалеча отсебе си мъсълта за смъртта, не можех да сторя това. А блаж. Исихий умирайки, казал на отците: «Който е придобил помненето на смъртта, той никога не може да съгреши». Такива са плодовете от помненето на смъртта.
|
ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО 
