|
|
Скърбите са стълба, която води към небето. За там друг път освен кръстния не е имало, няма и не ще има, в което ни уверява цялото св. Писание. Господ, Неговата Пречиста Майка, възлюблените Му ученици и всички светии са вървяли по скръбния път, който и на всички нас е заповядан от Господа като подражание на Него според думите Му: който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене (Мат. 10:38). От Бога е определено, както казва св. Макарий Египетски, че пътят, който води във вечния живот, да бъде скръбен, тесен, с много изпитания, с най-горчиви изкушения, за да наследи човек небесните блага, както по Божието милосърдие, така и по справедливост. Както обещанията Божии са велики, неизказани и неизповедими, така нам са необходими вяра, надежда, труд, големи подвизи и продължително изпитание. Ние желаем да царуваме безкрайни векове с Христа, нима не ще намерим в себе си усърдие да търпим борби, трудове и изкушения в този кратък живот до самата смърт? Божественият Апостол, прозрял с духа си небесното въздаяние, приготвено за скърбите, казал, че скърбите на този век са недостойни за онази небесна слава, която ще се яви в нас след преминаването ни във вечността. В скръбта нищо не е така полезно, както благодарението, защото то ходатайствува пред Бога за човешката немощ, утолява скръбта и увеличава наградата за нея. А който роптае в скръбта, той не само се лишава от наградата за търпението, но се подхвърля на осъждане н самата скръб чрез това се увеличава. Тези християни, които живеят своеволно и вървят по широкия път, който води към духовно погубване, по-малко се подхвърлят на скърби, защото врагът на спасението, като вижда, че изпълняват неговата воля, оставя ги на спокойствие, докато онези, които се стараят за своето спасение, той хвърля в голями скърби, защото е казано: «много са скърбите на праведните», а също така: «ако искаш да служиш на Господа, приготви душата си за изкушение». Бог никога не допуска, щото,душата, която се надява на Него, дотолкова да изнемогне в изкушенията, че да дойде до отчаяние. Който има непрестанна надежда в Бога, злото в него отслабва и намалява. Никой не може да придобие нещо добро, освен с голям труд и скърби. От началото на света скърбите са били признак на Божието избранничество, но ние нямаме търпение, не искаме да понесем и малкото, не се стараем да понесем нищо със смирение, поради което се отегчаваме и колкото повече се стараем да избегнем напастите, толкова повече изпадаме в тях. Скърбите, очиствайки човека като злато в горнило, правят го по Божията благодат достоен за вечните небесни блага. Блаженият съзерцател на Божиите тайни видял в небесно откровение множество облечени в бяли дрехи с финикови вейки в ръце и му било казано за тях: те са, които идат от голямата скръб (Откр. 7:14). Душа,, която истински обича Бога, не счита скърбите за нищо, но се наслаждава от тях и в злостраданието цъфти, предвиждайки с духа си небесната слава, приготвена заради скърбите. Скръбта приближава човека към Бога и спасението, според казаното: призови Ме в скърбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш (Пс. 49:15). Господ не казал: призови Ме в деня на твоето веселие, макар че ние трябва винаги да Го призоваваме, защото знае Той, Всезнаещият, че в дните на веселие ние сме по-малко способни да възприемем божественото утешение. Християнинът всеки ден трябва да има надежда, радост и очакване на бъдещето Царство и избавление, като си казва: ако аз не съм избавен днес, ще бъда избавен утре. Ако пред очите на вярващия няма радост и надежда, че ще получи избавление и вечен живот, той не ще може да изтърпи скърбите. Скръбта, изповядана на духовния ръководител, се утолява. Господ, Който се е молил на Своя небесен Отец през време на тежките Си скърби в Гетсиманската градина, ни е научил чрез Своя пример и слово да прибягваме в скръбта с молитва към Него, истинският Утешител на душата. Всяка душа, както казва св. Ефрем Сирин, която желае да благоугоди на Бога, преди всичко трябва мъжествено да пази търпението и надеждата, защото Бог не допуща, щото душата, която е търпелива и се надява на Него, да бъде изкушена в такава степен, че да достигне до отчаяние и да изпадне в такива изкушения и скърби, които не може да понесе; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (I Кор. 10:13). Лукавият изкушава душата и я потиска в скръбта не в такава степен, в каквато той желае, а в каквато Бог допуска това. Душата, понасяйки мъжествено скърбите, трябва твърдо да се надява на Бога, като очаква от Него помощи застъпничество и е невъзможно тя да бъде изоставена. Напротив, колкото повече душата се подвизава, като прибягва към Бога с вяра и надежда и без съмнение очаква от Него помощ и избавление, толкова по-скоро Господ ще я избави от всяка скръб. Благодушното изтърпяване на скърбите е утешителен балсам, небесно лекарство. При това трябва да разсъждаваме, че случилата ни се скръб трябва неизбежно да се изтърпи. Който носи това бреме с ропот, за него то става все по-тежко и по-тежко, а който благодари на Бога, считайки себе си достоен за по-голямо наказание, за него бремето на скърбите се облекчава, според казаното от нашия Спасител: защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:30). Самоукоряването или самообвинението много спомага за благодушното понасяне на скърбите. То, както и всяка добродетел, е трудно само в началото, а когато душата придобие навик към него, то става желано за нея, нейна опора и голяма духовна утеха. Трябва да вярваме без съмнение, че всичко, което се случва с нас по волята на Бога, е за наше добро. Тази мисъл ще ни утвърди в благодатното търпение. Скърбите служат за очистване на греховете, понякога и на такива грехове, за които ние дори сме забравили. Затова горко ни, горко ни за цялата вечност, ако преминавайки живота в грехове, се явим на Всеобщия съд Божи неочистени чрез покаяние и скърби. Тогава целият свят ще види нашата духовна голота. Божиите ангели и сонмът на светиите ще се отвърнат от нас. Господ ще ни каже: никога не съм ви познавал (Мат. 7:23). Блажени са онези, които тук ще понесат наказание за греховете си. «А бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света» (I Кор. 11:32). Ако боледуваш дълго време, казва св. Тихон и имаш някакво утешение от тези, които ти служат, погледни онези, които вътрешно търпят скръб и печал и няма кой да им послужи, да ги утеши. Погледни болните и немощните, на които няма кой да послужи. Ако търпиш нищета, помисли за мнозина, които по-рано са били богати и славни, а после достигнали до такава бедност, че не могат да нахранят нито себе си, нито семейството си. Обърни мислено очи към небесните селения — от онези, които живеят там, не ще се намери нито един, който да е отишел там не по пътя на търпението, защото е казано; през много скърби трябва да влезем в Царството Божие (Деян. 14:22). Св. Йоан Златоуст казва, че търпението освобождава душата от вълнение и от злите духове и я поставя в тихо пристанище. Търпението в бедствията превъзхожда милостинята и много други добродетели. Няма нищо равно на търпението. Също св. Златоуст казва, че скръбта ни предпазва от пристрастяване към този свят. Вярващият християнин благодушно очаква смъртта и не се привързва към телесните блага, а в това се състои най-важната част на любомъдрието — да не се привързваме до пристрастяване към настоящия живот. Душата, която е чужда на скърби, се вълнува, смущава се, възгордява се. Напротив, душата, чужда на удоволствия и в нищо не разслабвана, цялата се съсредоточава сама в себе си. Тази е мъжествена, а другата детски слаба, тази е твърда, а другата лекомислена. От премногото удоволствия ние придобиваме много грехове, в което всеки може да се убеди. Не е такава душата, която живее в скърби и въздържание, тя е далеч от всичко това. И тъй, скърбите са дар Божи и то велик дар, защото за временното търпение ние се удостояваме да наследим неизказаните и вечни небесни блага. Така е благоизволил Всеблагият Господ, Който Сам е понесъл най-тежки скърби. Той, Безгрешният, претърпял,такива страдания, подобни на които няма в човешките летописи, а ние, грешните, търпим заради греховете си и чрез това не само се очистваме от тях, но по Божията благодатсе удостояваме да бъдем наследници на онези блага, за които онзи, който се е удостоил да ги види, е казал: око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е пригбтвил за ония, които Го обичат (I Кор. 2:9).
|
ПРАВОСЛАВНО ПОМАГАЛО 
